* * *

Страховитото
мълчание на ветровете,
дъха си скрили
в примряли клони,
преди буря.
Стаеното
и трепетно
очакване на дъждовете,
които ще отмият
прашния мегдан
на спомена
и ще танцуват с жаждата,
додето я взривят…
Познато ли ти е?
Да…
Камъкът,
понякога забравя,
че бил е светещ метеор.
Понякога…

Когато счупих
сребристия си ореол,
ти гледаше учуден
и невярващ.
Забрави ли? –
Човек ме е създал
и кичейки ме с ореоли,
себе си ограбваш.

Понякога,
тъй стряскащи са
осъзнатите безумия
на кипналата кръв…
Но ти,
не се плаши
от бурята на залеза.
Тя е просто танц на сенките,
последно сливане,
миг преди да се стопят…
и да взривят звездите.
Понякога…
Понякога,
и камъкът си спомня,
че бил е светещ метеор.




* * *

Притъмнее ли,
в ръждивокаменните гърбици
на онемялото безвремие
се вмъква
есенният дъжд,
шепти…
Къде си,
когато пътят дневен,
одрал очите с прашна мъдрост,
се топи?
Къде се губят
мислите ти нощем,
когато звездни пръсти галят
жадните мечти?
Къде си,
пулсиращо
от нежност многоточие
с шепа мигове като искрици,
от които
тъмнината се бои?
А аз,
разпръсната на капки от бездумие,
в ръждивокаменните гърбици
на онемялото безвремие
валя…

 


Янина щуротийка

Когато светът се е свил
в шушулката жълта
на осиротяло лято,
а дъждът е пролазил
дори в мислите
и в телата,
една усмивка изглежда
безнадеждно далечна.
А всъщност е нужно
само
едно малко момиче
да връхлети в стаята
и оправяйки немирния кичур,
да ти обясни
как си представя
създаването на реки,
езера.
За оня щур великан,
рисуващ с клечка
по земята пътечка,
по която потича…
Какво ти “потича” ?! –
Направо си тича
задъхана, малка рекица.
А всяка негова стъпка
се превръща
в езерна кръпка
освежила земята
с бистрия цвят на водата.
И как накрая доволен,
безгрижен и волен
се премятал и скачал,
и тресял планините,
а под тежкия гръб
се появявали дълбините
на океани, морета
и ето ти я
нашата чудна планета.
А когато накрая,
с дяволита усмивка
твоята малка скокливка
ти каже,
че това е просто
една Янина щуротийка,
ти се иска да викнеш
към целия сериозен,
навъсен и сложен,
зъзнещ в шушулката жълта
на поредната есенна кръпка,
свят,
че днес, в този миг,
си прогледнала пак
и напук на всичко,
на безпричие,
земетръси,
атентати,
войни и всякакви драми,
една Янина щуротийка,
душата ти
с усмивки нахрани.

 




* * *

Така сме устроени -
прашни площади
с хиляда ъгли
и зад всеки ъгъл,
по един продавач на надежди,
подмамва ни.
Нощи от жажда задъхани,
пили ненаситно звезди...
За да имаш днес
какво да подреждаш ли?
Беше ли?...
Неми корени
в окаменели очи.
Спомен за извор
и пеещи кладенци.
Грапави делници,
нощи от жажда задъхани...
Спри да броиш!
Статистиците нямат мечти.
Не се побират мечтите
в разграфени полета.
Виж –
площада през юни,
все тъй, дъхти на липи
и зад всеки ъгъл,
по един продавач на надежди,
очаква те.
Просто тръгни.







Поличба за радост

Меките пръсти на тъжната нощ
разсъбличат дневна припряност.
Някой поема тихо по лунния мост
да дири в звездите своята цялост.
Тук съм.
Като клетва редена пред път
все се завръщам с вятърен полъх,
като хвърлена подкова зад гръб,
да ме намериш – поличба за радост…

 




Изневяра или…

Мислите спират.
Ръцете горят…
дръзки мостове,
дирещи път
към дълбините
на босо мълчание
спряло пред прага
на храм забранен,
но толкоз желан,
толкоз желан…
Очите затварям
и рязко загърбвам
дребнава суетност
и всяко старание
да се впиша удобно
в прашния ден
от някой, някога,
за някой реден,
но не и за мен,
не и за мен…
Устните парят…
Ръцете горят…
Потъвам в дъха ти.
Светове се топят.
Превръщам се в струна,
струна взривена,
в пулсираща, малка,
жадна вселена
за миг подредена,
на миг посветена,
само…
за миг споделена…






Събирачи на мигове

И какво, че изтичат годините?!
Не преливаме пусто във празно.
Гнездиха в душите ни бурите,
като треви ни тъпкаха ядно.
И точно както тревите,
флиртуваме с бурите дръзко,
а после омайваме дните
с аромата на магията късна.
Като огнени макове лудваме
завладяли с цвета си простора,
после с листенцата капеме
изтъняли от мъдрост и горест.
И какво, че изтичат годините?
Не преливаме пусто във празно.
Ние сме събирачи на мигове,
другото е с второстепенна важност.




Ще летим ли

Тоя свят…
Тоя свят
с тия странни закони
все ми боцка душата
и очите ми рони…
А не иска да помни
онова дяволче в мен
чужди звучни канони,
моден хитов рефрен.
Иска босо да ходи
по жаравен килим,
с ветровете да броди,
да приспива луни.
Може гладно да ляга
само с шепа звезди,
а под главата да слага
едно вързопче мечти,
но съня му е сладък
и усмихнат деня.
А светът?
Светът нека клати
достолепно глава.
Е,
ще летим ли сега?




Като птица

Мисля си,
дали се губят
рибите във океана
и птиците
какви ориентири имат,
та все откриват
вярната посока във небето.
И аз ли съм
слепецът най-голям
на таз планета,
та толкоз често
чувствам се изгубена,
останала далеч от твоя шепот?
Или заключила съм
всичките посоки във очите ти
и всички пътища
съм покорила на нозете ти,
а в мене зрънцето
космична дързост
кълни и в жажда избуява
и аз,
препъвана от мнима мъдрост,
посоки губя
и с вятъра се разпилявам…
като птица.




* * *

В полунощ
светът ухае на звезди,
неокосените
ливади на безкрая
и вятърът
на пръсти се върти,
за да не сепне
сладката омая.
Не спи.
Светът ухае на звезди
и жадна
тишината се задъхва,
и зъзне тръпна
да се приюти
в шепота
на споделена стъпка.





Цената на желанието

Изстрелях минутата.
Мисълта-катапулт я запрати далече, далече…
Прескочих времето като досадна ограда
и ето ме вече отвъд.
Няма те…
Каква съм наивница!
Как съм очаквала точно сега
и ти
да прескочиш оградата?!
Големи сме.
Не става така.
Години се низаха
и къртиха малко по малко от нас.
Като вълни се разбиват в нозете ми
досадни, натрапени истини,
отмиват илюзии,
дързостта укротяват,
надявайки на душата ми
хомот след хомот…
И тогава видях я! –
оная малка, декоративна подкова,
която ти
ми подари преди време,
а аз…
я наредих на витрината…
Какво прави тук?…
Изведнъж всичко разбрах.
Наведох се,
бързо я метнах зад гръб
и хукнах
нататък, нататък, нататък…
А зад мен
витрини трошат се със трясък…




* * *

А водите

все така ще се надигат.
В нас
ще се пропуква тишината.
Ръцете ни
небето ще достигат
или…
небето
ще се скрива във душата,
когато се е свило
в шепа спомени,
а жаждата
залъгваме с въздишки.
И ще бодат
очите ни изронени,
кога криле,
превръщаме в завивки…

 



Време е

Очите ти,
обсебени от спомени,
промушват се през мен
и потъват
някъде в дълбокото
на бледорозовите сънища.
Но жаждата
е повече от спомени,
строшили огледалото
на спящите води.
Жаждата
е вятърния дъх
в душата на глухарчето,
узряло вече
от корена си да се отдели
и да лети.



* * *

Една славна,
фалирала глупачка,
в чието портмоне не подрънква
и един продънен факт…
И все пак харчи смело.
По-смело от всички
впили нокти вместо корен
в твърдата земя.
Харчи щедро –
нищо не и струва –
заема дръзко от вечността.
И все едно е
дали се получава,
или просто си въобразява,
пак по-богата е,
макар и само с дързостта.




Белязани

Във вените
пътеките кодирани пулсират
и булото в очите се надига,
щом познаем
силата на капката
да се откъсне от вълната
и да полети
или…
в пясъка да се стопи,
благословена в избора…
Благословена
с най-щедрото проклятие –
Ти можеш!

По разграфената земя
душата ни небето си събира…





Изкрещи

Знаеш ли,
уморих се от великденски притчи.
Ето, пак Бога сме распнали
и замеряме вярата с драмички.
Чудо очакваме, а очите сме стиснали
и наивно се молим,
молим на нищото…
Все си мисля, че храма сме сбъркали,
дето свещи ходим да палим,
боговете в себе си вързали,
на бутафорна вяра се молим.
А нещо в мене крещи.
Крещи!…
Излей своята болка!
Дай я на дъжда или вятъра.
И спри тая влудяваща гонка,
не изтезавай с дресировки душата,
че после рамката стяга
и в очите боде ли, боде
и…
Кажи ми, къде ще избягаш,
Щом всичко е в твойто сърце?
Изкрещи!
Изритай всяко старание
да се вместиш в храмова вяра.
Взриви дългото зимно мълчание
и свещ запали
на душата си пред олтара.

 



Усещане

Някъде,
където свършва днеска
и от пропуканото вчера
се ражда жадно Утре,
те сепва
усещането
за измамна свобода,
затворена в шепите
на горд самотник
и спираш
пред невидима врата.
Понякога,
дори в гората,
дървото е отшелник…


* * *

Понякога
по-стара съм
от старите си мисли,
от проходилата
в мене тишина.
Снегът
полека-лека ме прелиства,
разказва ме
на бялата гора.
А тя,
заплела пръсти в ветровете,
изпраща ми послания по тях -
думи някога от мене пяти
в откраднати целувки
през вятърния смях.
За дните ми
като пробити стомни,
понесли в шепи
изгревна роса.
И това:
"Напомням ти,
да ми напомниш..."
като мото
на задъханата ми душа.
За стиховете,
хвърлени през рамо,
посяти сякаш,
та по тях да се сбера,
кога в прашинка
ме превърнат само
шлифоващите истини
на вечността.




* * *

И все се вслушвам
да чуя шума
на избуялите чувства,
като жадна юлска нива,
натежала
от сънища и от мечти,
узряла вече
в хляб и мъдрост
да се прероди.
А то е все едно
да си останала без дъх,
когато вятърът
те връхлети внезапно
и всичко
що редила си по път
превърне се във прах –
досадна и невзрачна.



Колко

Да се заровиш в сините очи на времето
и да се чувстваш част от вечността.
Да се разтапят и делникът, и стремето
жулещо без милост жадната душа.
Да се повдига даже вятърът на пръсти,
за да ти шепне тайни със небесен вкус.
Да оживяват уличките със липите гъсти
за прегръдка от един забравен блус.
И пак затичана по баира на детството
да пилееш пендари от жълти листа,
с недокосната вяра в вълшебството
да прегръщаш и галиш нежно света.

Колко трябва?… Миг.
Да се гмурнеш в очите на времето
и се чувстваш вече част от вечността.
Стопяват се и делникът, и стремето…
Миг… Задъхана, звънтяща тишина.





Нещата просто се случват…


…И все едно е
какво си кроила
в притихнали нощи
с взривени желания...
Тишината
обримчва покоя
с пресъхващи извори
и напразно
се молиш на вятъра.
Тоя нежен разсипник!...
Той може да пее
и плаче,
може леко
да пролазва
в твоята пазва,
после с ледени пръсти
да раздира плътта ти,
за да прокапват от там
отрезвяващи истини.
Може...
Но само птицата в тебе
знае
на крилете цената.

 

 

Наричане

Да се заровиш в пъстрооките петунии на баба
и да усещаш как попива лятото във теб.
Да си слънчева хетера и в кърваво да страда
всяка вечер залезът, разделяйки се с теб.
Да си като луната хипнотична нощем
що омагьосва даже вълчата душа
и ни взривява с желание да я докоснем,
с обещания безмълвни за прокудена тъга.
А в утрото да си като росата среброока,
която с ласки мие нозете на деня.
Пеперудите да пият от душата ти дълбока
най-слънчевите багри за своите крила.
Да си мечтата бленувана и сбъдната
и да се сбъдват леко твоите мечти.
Със майчината вяра, неподкупната,
душата ми за теб наричане реди.

 

 

Езичници

Танцува младият огън, лудува.
С нощта умислена се препира със хъс.
Залп от искри, и той атакува,
а тя мълчаливо ги пие без дъх.

Додето накрая уморени се слеят
туптяща жарава и мек полумрак
стихиите свои в нестинарки да влеят,
оня езически, небесно-огнен екстаз.

И тихо зашепват иконите в здрача.
Жаждата огнена лудва в кръвта.
Нозете танцуват, сърцата им плачат,
загребват с шепи, разравят жарта

сякаш душите си дръзко разравят –
съскаща болка, смела мечта.
Във всяка стъпка с вяра посяват
поличби за здраве и обич в жарта.

И леко припадат звездите в очите.
Благовейно смълчан сега е светът.
Старите рани със огън измити
се превръщат в душевни крила.

Нощни жрици, покорили стихиите,
денем сте отрудени, крехки жени.
Под белите ризи въглени криете,
само в очите издайно, проблясват искри.

 

 

* * *

В пренаселените светове
на твоите мълчания,
чувствам се изгубена
и някак разпиляна.
То е все едно
да топнеш пръсти
във вълна от обещания
и да си мислиш,
че я водиш за ръка
към онзи бряг,
на който си оставил
бутилката с желания
да чака точната душа.

 

 

Докосване

Тишината е храм,
в който мислите шетат
като древни жрици
разпалващи своята клада
в самота.

Някъде,
някой засвири с тръба.
Странна,
протяжна мелодия,
чиито думи
са отдавна изпити.

Заваля.
Дъждът изрони
сивата маска на утрото
и то
се усмихна през сълзи.

…Странна, протяжна мелодия,
чиито думи са отдавна изпити…

Всъщност,
не са нужни слова.
Разговарят душите .

 

 

* * *

Все някой ден ще си тръгнеш.
В ден премалял от очакване
в залезна пазва ще пуснеш
ключа на поредно осъмване.
Осъмване пред лунната котва,
натежала от толкоз въпроси.
Ще се отърка в теб улична котка,
не хляб, а ласка да проси.
И точно тогава ще тръгнеш.
Прегърнал душата разсеяно,
зад първия ъгъл ще свърнеш,
с чувство за нещо изгубено.
Забравено отдавна, отдавна,
може би още в началото
като усмивка за пътя венчана,
не виждаща от частите цялото.