Извисяване

Когато залезът припива морето
разплискал страстта си по облаци,
а денят премигва и отминава разсеяно
пресмятайки недовършени работи.
Когато нощта като веща къщовница
свещенодействено спуска пердето,
топва менче в реката звездовница
и разлива талази искри по небето.
Аз съм там.
На ръба на безкрая приседнала -
нежна струна в ръцете на вятъра.
Не с очи, а с душата прогледнала.
Пия святост и разлиствам крилата?

Миг

Тишина е среднощна.
Миг по мене пълзи
като луна високосна
разпилял е коси,
узрявал бавно
като грозд натежал,
пил от мен и от тебе
светлина?
? и печал?
Всичко омръзва, нали?
След утолената жажда
друга жажда търчи
и ни тласка към нови
езера и реки,
към пустини безлюдни
посипали с прах,
стари истини смутни ?
следа от възход?
?или крах?

Забравена

Захвърлена църковна камбана?
Спи,
а в душата и бурята стене.
Дълго дъха си с вятър дели
да разнася гласа и
като пеещо семе.
Самота.
Оглуша, онемя?
Забравата е страшна за всеки.
От изронени
спомени сънят затрептя,
ала тежко
като мараня над полето?
И все дочува
на твореца гласа,
що извая я като чашка на цвете:
?В тебе вливам на мяха дъха,
да разпалва жарави
спящи под пепел.
В тебе вливам и мойта душа
разтопена от болки
и жадна за песен.
В тебе вливам и вяра, и обич.
И сила, и дързост
в метала замесвам??
Мълчи?
Забравена църковна камбана.

Като забравена църковна камбана
замлъкна и ти.
Но когато
с любов и мечти си замесен
дори онемяла,
в душата ти пак зрее песен.

Капчица

Ще разровя душата си.
Нещичко все е останало ?
прашна усмивка,
боса надежда,
тъничка нишка
тъй далече отвежда?
?понякога.
Понякога
капчица стига
да избистри душата.
Разпилява се с звън,
руши тишината
и оплита
в слънчева мрежа тъгата.
Да.
Ще разровя душата.

* * *

В оголените коренища
на моето изначалие
свих
гнездо от нищото
и скрих
едно разпятие.
С голготни стъпки
път
до него построих.
Залутам ли се някога
просто
затварям очи.
Душата
пътя
сама
ще намери.

Олтарът

Когато ме боли от тишина,
а мислите
трошат
на ледени кристалчета усмивките.
Когато побелява моята душа,
а чувствата
пищят
със ветровете вкладенците, мъртвите.
Когато се препъвам във страха,
а устните
кървят
премазани от думите - преглътнатите.
Когато се изцеждам във сълза,
а струните
мълчат
сепнати от пръстите - треперещите.

Тогава съм сама. И слаба съм?и силна
Сама?
Заставам
пред олтара на душата си.

В душата ми

Пътят с какво ли не ме омагьоса? -
Със сила, нежност и потаен чар.
Ала флиртувайки с живота боса
все прозвънва в мен като пендар
споменът душата ми разрошил
за оная нощ под звездния харман.
Духът ми тогава е проходил
в легло от мак, щурци и топла длан.
И все ми пеят юлските пшеници
и ме люлеят твойте ветрове.
На есен лястовичи броеници
с гирлянди кичат твоето небе.
И нищо, че в бетонна крепост
сега търкалям бледите си дни.
В сънищата си намирам смелост
да последвам боса топлите следи,
да яхна дръзко вятъра без стреме
и да препускам, останала без дъх.
Душата?в душата ми е твойто семе
и магията ти, земя на кръстопът.

Предбогоявленска равносметка

Всред зимна размятана фуста
бавно пристъпя денят изнурен.
Като сокак е душата ми пуста -
просвирва в нея вятър пленен.
Търкаля сякаш тръни безгласни -
бодливи истини невързали плод.
Къде сте нестинарки изкусни
жарави будещи с пулса си горд?!
Избелели от снежните ласки
са очите ? жадни за песен зърна.
Само спомен от къпинови капки
тръпчиво-сладък попил е в дъха,
за да стряска съня ми среднощен
с лепкава жажда и парещ копнеж:
?Не заспивай, не гаси очите си още
акробатке на панелен манеж!
Като светулка пленена бледнееш,
но жадно пиеш звезди всяка нощ,
а щурчето в теб не спира да пее.
Пей и попивай от песните мощ!?

Есенният вятър

Есенният вятър ми нашепва
с тръпката на падащи листа:
?Сънувай, моят дъжд сънувай,
него викай и търси в съня.

Ще ти разкаже чудни тайни,
тайни от един изгубен път.
Предците във времена незнайни,
чрез него са проглеждали навън.

Извън кръга на своята си вечност,
отвъд света очите им обсебил,
сковал душите в мнима непорочност,
с чужди истини пътеките им мерил.?

Есенният вятър търпеливо ме зове
да скъсам пъпната си връв с земята:
?Създадена си не от кал, а от небе
не крий крилете си в душата!?

Риторично

Сила ли е да заравяш живи въглени
в пепелищата на рани незатихващи,
или страх да не останем безчувствени
след толкоз трусове ?израстващи??

В безсънието ли се раждат всички истини
или жаждата да ги открием ни събужда?
Все така ли ще се чувстваме измислени,
а болката далеч, далеч ще ни прокужда?

И само в мигове на кратко изтрезняване
учудено ще се оглеждаме невярващи
и пак сепнато-припряно ще надяваме
цветни очила, света ни овкусяващи?

Ненапудрено


Светът развил е параноя
от толкова напудрени слова,
облякъл ризница се впуска в боя
с мнима, илюзорна свобода.

И ни люлеят люлки химерични.
Намираме и губим с лекота.
Болките гримираме с усмивки.
Зад глъчка крием свойта глухота.

Горим мостове вместо свещи
да дирим брод по пътя си напред.
Все бягаме и търсим, търсим нещо,
а Нещото се крие в мен и в теб.

Бездомник с куче

Бездомникът с куче,
приседнал някъде
в ръждивото безвремие?
Един споходил ме отдавна случай,
но боднал в мене
стряскащо съмнение.
И все си мисля от тогава,
вторачила се в себе си объркана,
дали на него милостиня аз съм дала,
или подавайки му хляба,
всъщност, душата ми е просила?

Не очаквайте

Не искайте от мен да бъда лира,
която услужливо
вашите любими песни пее.
Сърцето ми от ноти не разбира
Луд вятър в нощите го вее.

Не очаквайте да се равнявам чинно,
времето си
да сверявам час, по час.
Обичам радостите безпричинни,
а часовник ? никога не нося аз.

И за огледало, моля ви, не ставам! ?
не се оглеждайте
суетно-кокетирайки във мен.
Душата, в очите ми се отразява,
не образът от мислите ви сътворен.

Букет от трендафил

В тишината
на обитавана от призраци къща
срещнах очите си.
Гледах ги тиха, далечна?
А те топяха годините,
от трохите на спомена
сръчно замесваха пита ?
топла, дъхтяща на смях,
на ожулени лакти,
трендафил
и тайни скрити в лозниците.
После
опънаха старата бабина черга
там,
под салкъма
сцена стъкмиха
да се надпявам със птиците?

Припряни крачета ме сепнаха.
Тичат край мен дъщерите ми.
После
под салкъма приседнаха
да се надпяват със птиците?
На тръгване
свих букет от червени трендафили
и ги закичих ?
да ухаят душите им?

Богата

Тъкмо допивах звездите
свила се в шал самота,
подритнала нощите, дните ?
само въглен спящ в пепелта.
Капанът на мислите щракна.
Не се полага минутка покой.
?Наивна, не очаквай безплатна
тишина в тоя кучешки вой!
Ще те грабва внезапният хаос ?
пъстър прашец от мечти
дъх на възбуден лотос,
водопад небесни искри?
И бездни, лабиринти безкай,
чезнещи нишки във мрака?
Тишината е страшна комай
щом в тебе болката щрака,
щом в душата жажда гори,
разпъва на кръст световете,
голготно живееш и ти ?
не жали от пътя нозете!
Покоят измамно те мами ?
няма пристан за жадна душа.
Пустиня жадува кервани,
а засипва всяка следа??

В първичната, топла стихия,
с която бях може би миг,
познах семената ? не крия,
що аз преди време садих.
Усетих изронено време
как кръжи и как се топи -
лед не успял да отнеме
страстта от непокорни води.
Тръпка до болка позната?
Пак съм само шепа звезди.
Не с тишината богата,
а с жаждата в мойте гърди.

Не танцувам с вятъра

Вятърът на танц ме кани.
Стар познайник ми е той.
Върти се вихрено и мами
с обещания безброй.
Спомени в ушите шепне
за лудорийките безчет.
На гърб иска да ме метне ?
танц-разходка без билет.
А аз се дърпам упорито:
?Чакай вятърко, поспри.?
Даже цупя се сърдито:
?Как не се пък умори?!
Виж ме ? вече съм голяма,
щерката до мен върви.
Ще прилича ли на Мама
с вятър в танц да се върти?!?
А хитрецът не отстъпва.
Свирка си, прегръща ме, ситни.
Спъва ме, и ме подръпва
и шепти, шепти, шепти?
Чуло го е и детето.
И нали си е дете,
пусна се от мен и ето ?
вече с вятъра преде.
Гледах, гледах па си казах:
?Нещо във обувката боде??
Боса се събух и срязах
мисълта що иска да ме спре.
Хукнах подир тях към шатъра.
Да, да?знам, че се зове небе?
И?не танцувам с вятъра?
Само?
да не е самичко моето дете?

Мога да летя

Мога да летя! -
На пук на всички
гравитационни норми!
Не оглеждайте
гърба ми за крила ?
крилата ми
са думи безпризорни,
споходили ме
в тихия покой
на моите безсънни нощи.
Понякога
връхлитащи като порой,
понякога
на звездопади пъстри.
Прегръщам ги
със нежна топлина
и с тях
извайвам си небето.
За да лети една душа
последна нужда са крилете.

Събуждане

Преди време,
на плачеща нощ в тишината
си казах:
?Един ден ще засенча зората -
толкова радост ще блика от мене!?
И дали защото,
тия мисли в мен е посяла орисница,
или просто
от вярата в мойта промислица,
днес се събудих и прегърна ме чудото.
Не зная дали
в съня ми някой тайно е бродил,
с пеперудени пръсти
аромат екзотичен в дъха ми е сложил,
или просто е галил мойте коси,
но пристъпвайки,
в тая утрин съвсем прозаична
с нищо
от вчера и завчера не по-различна,
още колебливо очите отваряйки,
неотърсила
топлите, лепкави капчици сън,
непогледнала даже
през прозореца още навън,
се усетих сияеща, цяла
и чиста, и бяла,
и топла, и светла
като лъч гъделичкащ петата
на някоя
срамежлива пътека пълзяща в гората.
Та така?
Протегнах се днес и с усмивка в кревата
си казах:
?Днес ти засенчи зората!?