Жаждата

Жаждата?
Тя ме води
по настръхнали улици
с пулс на мечта,
тя ме буди
в премалели нощи
с вкус на звезда.
Тогава
с писък раздирам
стена-недомлъвки
да достигна твойта душа,
сръчно заплитам
пътека от стъпки
при мен
да те води в нощта,
и танцува
душата ми гола?
Омагьосва в тебе дъжда.

На дъжда

Целунах първият си дъжд за сбогом -
набързо, някак между другото
и тръгнах като слънцето свободна,
а може би, самотна?
Събух се боса и хукнах.
Не знаех още,
че всеки дъжд неповторим е
и като него друг
не ще ме гали вече?
Тръчах по сънени поляни,
флиртувах с ветровете,
а дъждове ту грубо-дръзки,
ту нежно-замечтани
целуваха косите и лицето ми?
Но някак си не ме докосваха.
Не можех от водата им да се напия.
И неусетно се оформи в мене жаждата
дъждът си, първият, да го открия.
Пронизвах облаците с жаден поглед,
разкъсвах им нетърпеливо дрехата,
а после?
?пак бях самотна,
а може би свободна?
Така търчах.
Търча си и до днеска.
Все диря го, за да си взема нещото,
което той с целувката от мен отнесе.

В очакване на утрото


По изтъняла от болка луна
прокарах поглед
и си порязах душата.
Кратка вечност
е стонът в нощта ?
вик на сова,
дерящ тишината.
И се размиват
в сълзиста тъма
нови болки
и истини стари.
Някой пали свещ
с треперЕща ръка
и да вляза
във храма ме кани?
Аз съм боса и бос е денят
що приседнал е
кротко на прага.
Още малко
и ще се скъса нощта.
Още малко?
?и пак ще побягна?

С усмивка

Усмихнах се
преди да ме застреляш с думи?
Имам опит.
Толкоз пъти вече съм умирала.
Не зная как точно е при котките,
но аз на клетчици умирам?
Клетка обич умъртвена -
със стъпчица пътеката ми е скъсена.
Юдеевска целувка -
една вселена с писък рухва
и онзи огън, скритият,
във мен избухва
и иска да гори мостове,
и иска да топи пътеки
от лавата им да плете доспехи
и кули непристъпни да издига
къде ни лъч, ни поглед стига?
Познато?
Страхът е чувството, което
присъщо е на всичко живо под небето.
Не скачайте като ужилени,
ръка анатемна не вдигайте.
Страхът присъщ е на човека.
С усмивката държа го на далеко.

Остатъци

Кратко спречкване,
а после тишина.
Чаршафите до бяло нажежени?
Търси вододела мисълта.
Страхът опитва се
да и надене стреме?

Не?желая

Не в съня ми да стъпваш на пръсти мечтая,
изронени спомени вместо теб да ме галят,
в тиха нощ да взривявам на болката края,
вместо молитвени свещи звезди да горят.

Искам пак да съм бялата, нежна магия
безсънни нощи заплела в страстен венец,
в ранно утро росата със жажда да пия,
всеки ден да е струна в ръце на творец.

Не желая в съня ми само да идваш.
Звездопадна и дръзка към тебе вървях.
Знаеш - плод узрял се на време откъсва
ако искаш да вкусиш с наслада меда.

Не спохождай съня ми! Дори и на пръсти,
пак те усещам, но съм все тъй сама.
Каквото било е, отдавна се свърши.
Не идвай в съня ми! Не разравяй жарта?

Импулс

Тишина.
Глътка звезди.
Под лъжичката нещо трепти.
Гъдел с вкус на магия,
нова радост,
от която ще пия.
Свалям снежната дреха.
Взрив.
Сетивата подеха
огнен флирт със небето...
Пеперуда съм
със щурче в сърцето?

Докосване

Усещам те ?
грапава черупка,
отдолу ? мека светлина.
Искаш нещо
в мен да се пропука.
А аз събирам
разпиляни мисли и слова?

Амазонка с пеперудени крила

Уморих се да бъда кротка Пенелопа,
в очакване да преминава всеки ден.
От векове подготвяла съм се за скока,
от векове узрявал е калипсовият ген.
Усещаш ли как кожата ми отеснява,
и все съм някъде, на нещичко във плен?
Превърнах ложето си във жарава,
във гладиатори превърнах теб и мен.
И зъби стиснала кат древна амазонка
дебна те за всеки грешен ход.
И няма прошка, очите святкат -
усмихвай се напук, проклет живот!
Усмихвай се,
но няма да ме укротиш с усмивка
пашкулът толкова ми отесня!...
Разкъсвам с зъби лепкавата нишка
и литвам -
амазонка с пеперудени крила?

Ще рисувам

Ще топна пръст в душата си
като в палитра
и ще рисувам нов свят
от болки
и от страхове пречистен,
попил най-чистият и цвят.
Ще топна пръст в душата си
и с обичта си
ще ваям топлина и красота.
По теб
и мене бавно ще изписвам
мечтите ни - най-дръзките крила.
Ще топна пръст в душата си
и ще рисувам?

Чувство

По изтънялата струна
в мойта душа,
оная същата,
която ти
опъна преди време,
лунна тръпка
събужда вълна
и резонира дълго
премаляло безвремие.
Няма нужда
от нотни листа.
То е песен
без партитури
като стон
на узряла душа
в миг разкъсала
всички контури?

Дали ще издържим
Луди нощи, бистри дни,
а после?всичко отначало.
Разделяме надеждата на три,
гримираме душите вяло.

Парче за теб, парче за мен,
парче за счупеното огледало?
Посяваме набързо следващ ден,
от стари части лепиме ново тяло.

И пак ни брулят сухи ветрове
от мене и от тебе дързост пили.
Усмихваш се на мойте страхове,
а с тях се чувстваш Ти по-силен.

И все градиме, а виж ? рушим,
изронва се фасадното ни бяло.
Мисля си, дали ще издържим
да видим истинското наше цяло??

Просто думи

Думите ти са като въздишки
търкулнати в сънена трева,
разкъсват паяжинни нишки
приютили боса тишина.
Навярно са отронени случайно.
Отронени навярно на шега.
Захвърлени съвсем нехайно
в градината на моята душа.
Но аз долавям арфата във тебе,
долавям пръсти на творец,
душа като изяснено небе -
платно е чакащо ветрец.
И нищо, че словата са нетрайни
като целувките на първи сняг,
във тях кодираните тайни
събуждат желание за бряг,
изострените сетива взривяват.
И стряскаща е жаждата във нас,
жаждата без сметка да раздаваш?
А всъщност тя, за щастие е глад?

Не с очи

Не ме сравнявай, моля те, с другите.
Прилики и разлики ти не търси.
По мъничко така ще се изгубваме
додето ослепеят бавно нашите очи.

А аз съм като образ във поточе -
изменчив във всеки следващ миг.
Чуй в душата ми какво клокочи,
не се прехласвай по нетраен лик.

С годините полекичка повяхва
тленното, все повече и повече тежи,
но мисълта ми все тъй дръзко яхва
вятъра, все тъй е инкубатор за мечти.

В гъмжилото от толкоз много хора
не ще успееш лесно да ме различиш.
За блясък и за красота не споря -
залитайки по тях ще ме обезличиш.

Магията не крие се в ръцете ни
макар, че могат чудеса да сътворят.
Магията я носим във сърцето си -
на нея подчинен е земния ни път.

Затова не ме сравнявай с другите
Просто замълчи и затвори очи.
Усети ли сега вълните, лудите?
Не с очи - с душа се целуват души.

Реши

Мислиш, че пътищата много
са скъсали душата ми на части
и всеки пали свой си огън,
сигнали димни някъде изпраща
и вместо да намирам,
май все се губя??
Добре! -
Горя на клада
илюзиите прашни,
а после във жарта им
за последно,
езическия танц подхващам.
Наричам си жаравата гореща
опушено огнище да прегърне.
Нощта под покрив да посрещам,
па макар на свещи,
нозете си във корен да превърна.
Да заземя крилете си с въздишки,
а мислите си дръзки, разпиляни
да заплета
във стегнати и здрави плитки.
Ето ме.
При тебе идвам решила, укротена.
Магията къде изчезна ли?
Магията е там -
в обърканата,
самодивската вселена?

Не искам орбита

Изненадай ме!
Изненадай ме
с това,че можеш да ми вярваш
дори когато
на станиолено бижу съм в плен.
Изненадай ме
със лек за стара рана
жигосала наивността във мен.
Изненадай ме
с тишина по-нежна
от боси стъпки в утринна трева.
Изненадай ме
със сила, дързост
или просто слабост непозната до сега.
Не спирай само,
моля те,
не спирай да ме изненадваш!
Не искам орбита.
Пътека искам,
със стъпките си да творим.

Не ме оставяй без криле

Обичаш мислите ми да препускат
като събудена от зимен сън река,
когато думите със звън се пръскат
сякаш омагьосани от пролетта.
Обичаш и усмивките ми летни
попили сок на вишна и роса,
изгряващи по сънени пътеки,
да срещнат най-желаната зора.
Обичай и тъгите мои есенни
натежали от ароматна топлина,
в дъждовни спомени унесени
с дъх на мъдра, шептяща тишина.
И зимните ми бури ти обичай -
бели, ледени - събарящи звезди,
когато дръзко душата разсъбличам
във студ, без страх, че ще боли.
Герховно-истинска и скитаща,
посяла в мислите си нови светове
с мечтите си улисана, ту бури сееща?
Обичай ме! Не ме оставяй без криле!?

По мярка


Премери мислите ми като нова дреха.
Казах ти?Не са за теб кроени.
Кроя ги да обличам в мене световете,
но нещо мерките са май сгрешени?
И пак размахвам ножицата-страхове.
Нишка вяра в надеждата си вдявам.
Подреждам спомени в изтънчено бие.
Сребрист тигел накрая да прокарам.
Но как ми пречат тези пъстри ветрове!
От твойте устни ли са дързост пили?
Разрошват мисли наредени уж добре,
събуждат въглени, пътеки прогорили.
И кройките разбъркват, и конците.
За миг заплитат ме на шарени вълма.
И ето на - изгубиха се ножиците.
Но виж! По мярка всичко е сега!

Нестинарка

Черни фусти размятала
нощ е навънка.
Златна пафта на кръста и -
проблясва луна.
С пендарени стъпки
в съня ти се вмъквам.
За мен ли открехна
свойта врата?
Мен ли будува
в изтръпнали нощи
съня разпилял
в нестинарска игра?
По звездите прочетох
послание снощи.
Ето ме!
Идвам да събудя жарта!

Скитници

Oпиянени
от пясъчно безвремие
попиваме контурите
на чужди измерения,
душите прекрояваме
без угризения.
А после?
радваме се на оазиса?
След дългото номадско лутане
в зелено
оцветяват се душите ни,
попиват
пъстрота зениците,
събуждат
в дланите ни птиците.
И ние -
скитниците кръстопътни
потъваме
в оазиси крайпътни
на кратки вечности обречени -
мигове
с доспехи разсъблечени?

Грях

Помня те - чаровник, с душа крилата
закодирал в думите си дъх на вятър.
Помня как разсмиваше дори тъгата
с лекота, без маска, грим или театър.

И бутилката с писъмцето пазя още.
Помниш ли? - Усмивки ми изпрати в нея.
Отварям я в безсънните си нощи
да пия скришно топлинка и да се грея.

И подреждам все така душата си ?
завърнеш ли се топло да те срещна.
Старателно разстилам тишината си.
Забравям, че чакането ми е грешка?

Душа, изографисана от спомени.
Вратата е залостена за всеки друг.
Грях ли е, че в думите отронени
посявам въглени, трепереща от студ?

Грях ли е, че с призраците все живея
затворила очите си за тичащия свят?
Грях е да тъпча млади пъпки, да немея
и да целувам само хербаризиран цвят!?