Кръговрат


Животът ни 
от страст роден 
със страст гори 
и в страст прегаря. 
И само в стъпките 
оставащи след мен, 
посявам въглени, 
за да кълнят жарави...

Не поглеждай


Не, не поглеждай към мен.
В мен утеха се трудно открива.
Като черна магия ще бъда за теб,
лека тежест, която убива.
Аз посяла съм много следи,
но все във кръг те се лутат.
Не, не нося беди,
не и за тия, които политат.
Ще запаля в сърцето ти огън,
зная, зная, че още го мога.
От пожара ми после жигосан
ще те оставя самичък в чертога.
Не защото и в мен не гори -
аз съм цялата буйна жарава,
но не за тебе са мойте искри...
Твоят път покрай мене минава

Не разпитвай


Поглеждаш ме с питащи очи
усетил спотаената ми болка.
Вкус на преглътнати сълзи
опари устните и ти изохка.
Не те допускам в моя свят.
Не се сърди прибързано.
Не искам да те нараня със хлад -
сърцето ми е днес измръзнало.
Когато нещо в мен умира
пътеките обръщат се в окопи,
болката усмивката раздира,
превръща я в откоси
и даже нежните ти длани
не могат да сберат парчетата,
остават си необладани
устните от теб докоснати.
Не разпитвай, просто приседни.
Днес аз звезда погребвам.
Откъсват се от моите очи
истини, банално-непотребни...

Дали?!


Тръпките издухват пепелта
и се оголва спящата жарава.
Лумват пламъците на страстта,
стряскащи с горещата си лава.
Дали забързани в оглозгания делник,
забравихме, че сме от плът и кръв,
че кръговратът не започва в понеделник
и не завършва в петък вечерта,
че пръстите ни, стискащи юздите 
на непокорния живот,
са всъщтност, на душата ни лъчите,
препънати в житейския хомот...

Невъзможно е


Не искам да се връщам пак при теб -
лански чувства с днешен цвят да кича.
Душата ми, дори останала на сол и хлеб
на порции не иска да се врича,
не иска да прости забежките
до тихите пристанища на самотата.
Макар и осъзнали грешките,
невъжможно е да прекроиме светлината.
Невъзможно е...
Невъзможно е да вържем сетивата...

Опит за равновесие


Предадените светове 
се стичат от очите ми.
Замряха всички ветрове
усетили се необичани.
Пътеки дълго сплитани
дамоклев меч разцепи
По равно болката не се дели,
не се измерва в шепи.
Складираните огорчения
като вулкан изригнаха,
попиха всички измерения...
Уж само думи...
А какво постигнаха?!...

Премълчано


Мълча, 
а мислите 
се щурат из главата ми,
опитват се да те догонят,
да те разберат...
Дали и ти така 
се вглеждаш във словата ми
и дириш 
към душевната килийка път?
Пресрещаш ме със коси думи.
Понякога - 
картечни изстрели,
понякога - 
надничащи зад облаци слънца.
Благодаря ти, 
че не ме засипваш 
със измамни сладкодумия!
Благодаря...
...макар че, 
честичко кървя.
Усмихвам се 
на босите си истини, 
ожулили нозе 
по пътя си към теб.
Понякога се чувсвам 
толкова измислена, 
принадена във твоя ден...
А аз... 
...просто искам
с боси длани 
да замеся 
от слънцето хляб.
Искам 
с него да нахраня
делникът ти недраг.
Не зная...
...дали ще стигне само 
перцето за полет
и стига ли само 
усмивка за пролет?
Дръзки мисли пътеки чертаят.
Все така ли
ще се скитам докрая?...

Опитах


Заспивайки снощи си казах:
Днес рано ще стана,
ще измия очи 
от старите спомени,
ще изчеткам от себе си
похотливите погледи,
ще разреша коси - 
пускам те ветре - върви.
А аз ще замеся 
хляб от лъчи,
парченце ще глътна -
да ме причести
и такава ще тръгна - 
нов ден е нали?

Станах рано.
Очите измих.
Поизчетках се,
разресах коси.
Хляб замесих 
и се причестих.

И доволна 
от всичко направено
достолепно 
в деня си прекрачих
ще съм силна и трезва,
сеориозна и зряла
си казах
и как така 
не забелязах
как вятър палав
около мен се изви
разроши деня ми
и всичката трезвост
и всичката зрялост
всичкото ресане, 
всичкото четкане
отиде на халос
и само хапката 
хляб от лъчи
дръзко проблясва
в мойте очи.

Е, какво пък?! 
Хайде, ветре, роши!...

Като карфица


Потъвайки във думите ти
се чувствам 
като пухче от топола
с милувка вятърна,
научило се да лети.
И някак си 
душата ми е гола
и лека - 
нищичко не ми тежи.
И всички земни връзки,
препъващи ни всеки миг
се късат 
като паяжинни нишки,
топят се 
като захвърлен в бездна вик.
Летежът е като възкръсване
на някакъв 
отдавна разпнат дъх,
като очаквано завръщане
след дълго лутане без път...
Защо тогава, 
мисълта ми се опитва
мигът да улови?! 
Като карфица, 
пеперудата пробола,
макар и с цел 
не, да убие,
а да съхрани...

Парашутче за мечти
  
Слънцето се втурна дръзко 
в табора на моята душа.
С всеки изгрев 
нещо в мен възкръсва, 
щом побегне 
в утрото нощта.
И се разпилявам цяла
с дъха на палавия бриз.
В среднощни лабиринти оцеляла -
като глухарче съм
проточило филиз.
От много мисли 
побеляло
и узряло
за лунни приказки 
и вятърни мечти.
Затуй лудуват 
с мене ветровете.
Въздишките им мъхести
във мен кълнят.
Превръщат ме 
във парашутчето, с което 
мечтите ми 
да дирят своя път.

Пробуждане 


В криптата на мойта самота
припламва вече
пламъчето на свещта -
мълчание.
Бавно се търкалят 
нажежени думи,
тишината ми разтапят -
събудено желание...
Изхлузвам се 
от тясната обвивка
на монотонно ежедневие -
какавида,
целуната от слънчева усмивка,
осъзнала свойто окриление...

Проглеждане


Ще заровя очите си някъде.
Ей, така -
ще ги хвърля във бездна.
И ще гледам 
само с душата си -
тя е моята
   последна надежда
да открия 
   световете изгубени
и да видя
   презрените истини
тъй неразумно 
   в зората прокудени,
за да бъдат 
   заменени с измислени.

Може би, без повод


Преди време,
при един козметичен ремонт
(те сега са на мода),
из хилядите лабиринти 
на моята душа,
зазидах болка вчерашна.
Не исках да препъва 
усмивката ми днешна.
Зазидах я 
и карта не направих
(не смятам 
болките си за съкровища),
дори пътя 
към килията забравих.
Забравих...
Защо ли съм устроена така?!
За мен никога 
и нищо не умира.
Оставям все отворена
огромната врата
и радости и болки - 
нищо да не ги възпира.
А животът реди броеницата,
отмята разсеяно 
всеки мой ден.
Зная, 
сама съм си жрицата
в тоя храм
от мене строен.
И препъвам се в спомени.
Чупя стомни
и пак търча за вода.
Свирят чувства 
по нерви оголени -
кръстове дялат -
вече цяла гора.
И намирам.
И губя.
Шепа взема - 
две да раздам.
Все живея с копнежа за чудо,
а не умея 
свещи да паля във храм.
И залъгвам се 
с болки зазидани.
Кой те пита дали те боли?!
Усмихни се на пътя,
на кръста, 
на изгрева.
Усмихни се!
От усмивки се раждат звезди.

Без думи


Днес думите са 
като ехо в мъртви кладенци -
не утоляват жаждата, 
а само будят спомена
за живата вода.
Да замълчим
преди да сме напълно оглушали.
Чуваш ли?
Разбираш ли сега?
Долови ли шепот на душа?...

Само перце...


Ти знаеш ли какво е 
да осъмваш на инат,
когато всичко в теб 
крещи от стари болки
и смисъли обречени?!
Да чакаш изгрева,
а в пазвата си да 
приспиваш залези
и да пълзи по тебе тишината
нащърбила душата ти 
с мълчание...
А всъщтност,
просто перце е тъгата,
приютило в шепите
самотният писък
на птица,
в небето изгубила
свойте ята...

Тишина


Тишината 
има много цветове и лица.
Тишина е, когато 
убиваме с поглед
натежали 
от изкуствена святост слънца.
Тишина е, когато 
с вой единашки
ослепяваме 
избледняла от взиране майска луна. 
Тишина е, когато
делиме на части
оглозгани
всяка педя от нашта душа.
Тишина е, когато
премалели от лутане
откриваме
в една целувка света.
Тишина е, когато
след космичен праг
безнадеждност,
подари ни небето звезда.

Делнично


Залутана 
във бъдещите спомени
и минали мечти оръфани
прегръщам 
примирено ежедневие,
застинало 
във философско целомъдрие.
Усмихвам се 
наум на стонът си,
преглътнат уж, 
а все до мен виси -
покана той е,
може би, за съжаление,
а може би, 
сигнал за примирение...
И някак си 
ме стряскат мислите. -
Нима това съм аз?! 
Къде са силите
изгарящи снагата ми 
със своя звън,
протягащи ръцете ми 
към чужда болка, 
дори на сън?
Нима се стекоха 
с росата ми усмивките
и вярата, 
попила във извивките
на всяка диричка, 
от пътя ми житейски
гравирани по моето лице?
Животът със магията си вечна...
изстисква 
всяка капчица човечна...
Живот ли?! 
Боже! - 
Жив водовъртеж -
делнично препъва 
всеки мой летеж.
Изсмуква ме 
и все пак, ме опива,
а всеки ден 
по мъничко от мен изтрива.
Зная, 
макар и на инат, 
аз пак ще оцелея.
От слънчевите ласки
топлина ще си прелея.
Стаената в дланите магия, 
посята там от векове,
крещи обидено щом свия 
в юмруци своите ръце...

Денят с усмивка започвам


Когато нощта е увиснала 
като проклятие на моето рамо 
и всяка минута е гравирала 
своя път по лицето ми само, 
когато въздишки преглътнати 
са проглушили душата 
и всяка капка роса по тревите 
е следа от сълзата, 
тогава в мрака присядам - 
да чакам първият лъч 
поне денят с усмивка започвам... 
има време да трупаме жлъч...

Задъхано


Изгубени пътища 
бягат след мене.
Недосънувани сънища
взривяват вселени.
Черешови спомени
с деня ми флиртуват
и кървави сокове
моите устни бленуват.
Целувам болката 
и я превръщам в надежда.
Скачам от люлката - 
просто проглеждам.
Шия одежди от облак,
да обличам душите.
Дали ще ни стоплят
на вятъра дрехите?...

Потребност


Зная -  и ти имаш нужда
да ти се усмихне някой ей, така,
макар и със усмивка чужда
препъната в препречена ръка.

Да те погалят думи за надежда
и да разрешат твоята тъга
светът ти сам не се подрежда
и само дъжд не стига за дъга.

За да се роди небесната усмивка
е нужна слънчева целувка за дъжда,
небето и земята със милувка
да слеят в шепи радостта

и да разлеят тръпнещата нежност
пропила всяка капка, всеки лъч.
Една моментна безметежност
чертаеща небесният си път.

Чуй ме


Човеко, 
със развихрена фантазия,
разпуснала коси 
по дългия ти път,
жадуващ 
както цветето във вазата
гальовността 
на слънчевият лъч,
нима не разбираш?
Просторът се пълни
от наште мечти -
на крилете им нежни
душата лети
и няма пътища пусти,
онемели без праг,
дори нощните фусти
да ни обгръщат със мрак,
дори само перцето
да раздира със вик
тишината в небето -
то е яхнало своят си миг...
Като него и ние
от порив обзети
нека думи не крием,
да не стягаме в шпори сърцето.

Надежда


Последната камбанка се прецежда
през стиснатите клепки на съня,
вятърът във песен я подрежда
по струните на бледата луна.
Под люлякови цветопади
устни сливат се в една душа.
Искам да застинат водопади
от секунди, стапящи мига.
Надниквам в стаята, където
насън се усмихват дългокоси мечти
аз зная, тяхно е сега небето,
за тях събирах цяла нощ искри.
Капчуците на моята надежда
прозвънват с последната звезда,
нощта се лекичко разрежда
в нежни длани гушнала деня...

За из път


Как искам в душата си да те приспя,
да те люлея във камбанка от кокиче,
да мога днес и само днес да разтопя
пътеката от мен що те отвлича!…
Да можех, бих се преродила в цвят,
не в роза, не в зюмбюл или лютиче -
във детелина да се свия с тиха свян
с поличба за късмет да те закича.
Ще те целуне вместо мене онзи лъч - 
най-нежният от звездната корона.
Една единствена целувка за из път -
звезда погледнеш ли, да те погали спомен.

Аз


Коя съм аз? - 
Безкрила птица
превърнала в решетки
своите пера,
приспиваща 
и будеща звездите,
кога със лъч,
кога с роса посрещаща деня,
вградила сянката си
в първа сламка
с вечната надежда за гнездо,
в което с песен, 
топлина и ласка
да порастява не една мечта...
Коя съм аз? - 
Навярно, аз съм песента,
и ласката и топлината
и в мен са всички семена, 
за да кълни 
и да класи мечтата.
И няма нужда от криле,
за да лети душата,
и рамка никаква
не би могла да спре,
в кафез да сложи светлината.

Порив


Поисках да съм птица 
полегнала 
на рамото на вятъра,
мъничка сълзица
разнищваща 
на спектър светлината,
вълна поисках 
аз да бъда - 
с лъчите слънчеви
да се целувам
и в брегове смълчани
с дързост да нахлувам,
да съм росата
къпеща
във утрото земята
след дълго нощтно вричане
по тихите пътеки на луната,
с небесната усмивка
аз да се усмихвам - 
след всеки дъжд
с дъга да се закичвам...
Поисках...
А всъщтност,
аз съм искрица - 
въздишка 
на жаравата живот
безкрайно влюбена 
във красотата...

Не мога да избягам...


Душата ми посята е 
по пясъците черноморски.
Скалите още пазят моя дъх.
Вървя, 
а пътят все назад ме дърпа -
"Не тръгвай, ти си част от нас!"
Не тръгвам, 
но нещо ме влече нататък
и всяка стъпка 
приспива зноя в моите гърди,
и всяка крачка
разлюлява във душата
зелено-златната магия
от корена попила в мен.
Аз зная - 
там огнището ме чака
и семенцата ми - 
надеждата за утрешния ден,
ала не мога да избягам от съдбата си - 
на две стихии
душата ми е в плен...

Черешов сън


Отварям бавно портата провиснала.
Търкалям поглед - тревясал калдаръм,
тишина от бездиханието плиснала
и няма никой...
Що за сън?!

Лъч протяга се от старата череша -
целувка дръзка очите заслепява.
И ето - пак на прага баба ме посреща
Къщата и двора -
всичко оживява.

Подвикват ми комшийските хлапета.
Прегръдката увиснала остава,
загледана подире ми през плета...
Лъчът черешов, 
бавно отминава...

И пак стоя сред дворчето притихнала.
Безучастно гледа крайпътният салкъм.
Тишината гърлото болезнено е стиснала.
Не тук - в душата
е черешовият звън...

Непроменена


Помня първите ви думи.
Помня първите ви крачки,
как се гушвахте в скута ми
засрамени от нечии закачки.

И безсънни нощи помня
с луни от сълзи ослепели
и безсилието да прогоня
страшките съня ви взели.

Първа крачка, първа рана 
и сълза, и първа дума
от никого неразгадана,
за мен звучаща само "мама"...

А после скута ми ви отесня.
Залисани в поредната игра
търкаляте с безгрижие деня,
нагазвате в житейската гора...

А аз съм същата -  непроменена
остава си в душата майчина 
единствената, вашата вселена...
Само тя...непроменена...

* * *

В скута ми главица ти положи
с бузки пламнали от весели игри.
Вятър, облаче на челото ти сложи
мислите препускащи да укроти.

Разресвам леко с пръсти здрача,
бавно вплитам го в твоите коси.
Не искам световете ми да плачат.
Капка слабост кичурът ти ороси.

Изворът на тъжната ми влага
питаш се, къде ли се е скрил.
По-добре, да не узнаеш никога. 
Споменът в теб да не мърсим. 

И се втурват мислите окъпани.
Мъката - във ъгъла да си стои.
Ти през нежните си миглички
галиш ме с най-топлите лъчи.

Да. Притихва болката засрамена.
Моя слабост, силата за мен си ти.
Кой, каквото ще да си приказва -
не ни докосват хули и сплетни.

А аз не плача, паяченце, вече.
Виж, сълзите ти ги пресуши.
Болката...не е отишла на далече,
просто в душата ми се скри...

Среднощен гост


Някой тихо в нощта ми дойде.
Шепа спомени изсипа на масата.
Просветляваше вече на изток небе,
тишината отдавна бе препълнила чашата.

Разделих по равно напитката
отлежавала дълго в мойто сърце.
Мълчешком приседнахме двамата
на по глътка тъга и изронени мигове.

Първо пихме за детски игри,
за слънца, начертани по пясъка,
за бурканите пълни с полски звезди -
как изгубват пленени, светулките блясъка...

После пихме за приятели верни,
за споделените тръпки безвремие,
за вяра, дръзки мечти, за покорени
бури и тъмни, затлачени могили-съмнения...

Последната глътка изпихме - 
мътна, с дъх на цъфнал пелин.
Наздравица с нея не вдигнахме,
Просто всеки с мислите си - мълчим...

- Как се разделят приятели?
Питах го. Стана и тихо излезе.
Не каза. Може би няма раздели?
Веднага след него, слънчев лъч влезе...