Безразлично

Имаш ли се?

Имаш ли се,
докато рано сутрин
месиш питки за децата си,
а мислите ти са далеч, далеч
при някакво несбъднато начало,
при извор, който те желае
и очаква да се измъкнеш
от тинестите спомени за пълно,
разляло се през шепите на времето?
Имаш ли се
в изтръпналите лунни приказки
взривяващи пред сън кръвта ти,
в кратките забежки на душата
при недозряли и тръпчиви стихове,
обръщащи наопъки очите,
за да се видиш – поне за миг –
разголена и цяла?
Имаш ли се
Във всеки камък, който си целунала
с еретичната молитва за безчувствие,
в обречен опит
да изиграеш болката?
Имаш ли се,
преди напълно да си се изгубила
във някого?

Самоизневери

Познаваш ли
дъха накъсан,
на ония вечери,
полягащи на рамото ни,
да изплачат
дневните си изневери?
Обещания и клетви,
лежали дълго
в скрина на душата ни
и овехтели
в очакване на точния момент,
превръщат се
в капани за криле.

Понякога,
най-страшна изневяра,
е прекалената ни вярност.

* * *

И тоя ден,
премалял от очакване,
пусна дъха си
в презрялата пазва на залеза.
Понякога
забравата е невъзможна.
Но щом
и последния ти лист окапе,
ще бъде само
спомена за мед
по пръстите
и във душата.
И ще е съвършено,
като последна залезна искра
търкулната
от ъгълчето на окото.

Прозрение за свобода

Реките назад не потичат
и времето крак не подвива
да чака мига огледален.
Едно
отдавна презряло мълчание
в нозете се стича.
Промуши се
зад предела
на опипващия мозък.
Прескочи внимателно
килийките на “точните” неща,
капаните на всичките
“дали”, “ако” и “не трябва”
и се слей
с хоризонта на жаждата.

Многоточия

Една крещяща въпросителна
и многоточие
пълзящо до безкрай…

А вън дъждът
шепти успокоително:
“За спящия сънят е рай…”
За спящия…
А ние, будните,
съня разпънали на кръст,
а ние жадните,
посоки свили в шепа пръст,
а ние блудните,
в бунище ровещи
от хорска суета,
пронизваме
душата с въпросителни
и изтича
през многоточия съня…

Оптимизъм на заем

Опипвам
Почвата.
Трънливи
Истини.
Мечти.
Изронените
Залези.
Ъгълът
Мълчащ.
Нишката на
Ариадна
Зрее.
Абдикира
Единакът
Минотавър.

* * *

Разравям с пръсти
парещи пясъци.
От мен ли извира
тоя вятър,
оформящ ги
на дюни вълнисти?
Горещи и жадни,
своя облак очакващи,
да разпусне
косите сребристи,
да излее
душата си
влюбена в тях
и да ги превърне в оазис.

Всеки рай
е заченат в пустинята.

* * *

Потъвам.
Потъвам…
Потъвам дълбоко,
дълбоко във синьото
да догонвам
една мисъл,
душата одраскала
с грапава нежност.
Крайпътна,
набързо преминала,
като пръски фонтанови,
събуждащи жажда дъждовна
и прегърнали вятъра,
словата ни грабващи,
политащи
да бродират в небето
земни копнежи.

Търся се.
Щом се намеря,
пак ще се върна.
Дано ме дочакаш…

За смисъла светът да се върти

Докато ти
лудуваше с детето си,
светът те наблюдваше
и размишляваше
за смисъла да се върти.
Дали с въртенето
единствено изронва
прашните си мигове
и дали единствено в въртенето
се чувства жив.
А ти лудуваше с дете то си.
И всичките въпроси
с тежки отговори,
превръщаха се
в лекички мехурчета
препълнени със детски смях.

* * *

Дълго изронване
на грапави мисли
да запълват пролуките.
Свят,
закръглен
до идеалност почти.
И все пак.
И все пак…
Гримирани добре
ранени вяри,
потъват
в коловозите на делника.
И пак пред сън
ще си разкажеш приказка,
в която ще лепиш
начупената си луна.
И пак едно парченце
няма да ти стига.
Едно парченце…
Като отворена врата
за жаждата.

Проблясък

Тишина.
Едно ефирно
вятърно бездумие,
когато сме увиснали
над пропастта
и всички светове,
подлепяни старателно,
пропукват се
и падат във прахта.
Мигът е светъл –
миг на свобода.
Миг, в който
се ражда феникс…
А ние, слепите,
трескаво събираме
парченцата
клиширани надежди
и слепяме отново
капана си за светлина.

* * *

Пак тишита…
Ароматните безумия липови
заминаха на някъде със вятъра,
увлечени от шепоти
и тайни подсладени.
И звездите
са гримирани пресилено.
Гледат уморено
като блудници на зазоряване,
жадуващи да се завърнат
при душите си.
А честитите отдавна са заспали.
Непонятна им
е тежестта на тишината,
простреляна
от нечие мълчание.
Блажени сънища…
…от безвъпросия.

* * *

Ела.
Днес е денят.
Събличам си
гладката делнична кожа
и лъсва татуировката ми -
там,
точно в ямката
и малко встрани-
спомен от едно политане…
Не мисли.
Днес е денят.
Готова съм за татуиране.

* * *

Капанът на думите
препъва очите
и се заплитаме
из ветрове и междуречия…
Границата на буквалното.
Гласът ти,
ще го заглушат
пространството и времето.
И ще сънува
своите криле дървото,
а дъждът ще те събужда
нощ след нощ
и ще рисува
по дланта ти песен
за проглеждане.

* * *

Понякога
съм няма
като преглътнато признаниние,
което те оставя на брега.

Тогава
тъгата на морето,
заплетена в зелени водорасли
и рибени мълчания,
е моята тъга.

Понякога
отдавна онемелия фонтан
ме заговаря.
И се взривява делника.
И паля
ненавременни слънца,
настъпили на зимата опашката.
И аз съм
вятъра във корабни платна,
флиртуващи със океана.

* * *

Като ония гълъби,
пресекли пътя ми
през каменен площад,
до замръзналия
водопад на думите…
Дръзките торпили на очите ти
пронизват
мъгливите портали
на недоизречените мисли
и ме повличат
към нови светове.
И точно
като ония гълъби,
взривявам се
на фоерверги от крила
и бяла жажда.
И чупя пясъчния си часовник.

* * *

В такава
остаряла без време неделя,
тишината е пазва на блудница –
щедра
и лесно достъпна,
но никога истински твоя…
Ветровити площади
и глутници улици
пазарят се за моите стъпки.
Ще седна ей тук,
до просяка
и ще разресвам очите си.
Ще разресвам дълго очите си
с нечия милост разсеяна,
с нечие сито безразличие,
с нечия съпричастност безмълвна…
Ще разресвам очите си,
докато тишината ми
и в теб проговори…

Петъчно безсъние

Изпусната нейде по пътя тъга
ме заплита в парещи спомени.
Щурци оплакват окосена трева,
дъх стаяват ветрове непокорни.
И пак припадат от святост звездите,
а в душите им зреят вулкани…
Мигове…
Просто прашинки в очите.
А вън…вън да вали пак се кани.

* * *

Когато дъждовете проговарят
с дъх на чанове
и гайди помъдрели,
а зад клепачите ми пощуряват
божурени поляни
дръзко разцъфтели.
Тогава
януарските слънца
с мене спорят
от гняв безсилен побелели
и среднощните паважи
сянката ми гонят,
до мен
да се докоснат неуспели.
Не ме е страх,
повярвай ми,
не ме е страх дори да онемея! –
Порталите
във мене са отворени
за сливане
с космичните предели.

* * *

Пак ще ме погалят
белопръсти,
топли ветрове
и оня връх,
белязан със мълчание
ще се стопи.

Не знаеш ли?
Самотникът
познава всяка стъпка
от орбитата сателитна
и всички фази
на луната е изучил.
Шлифовал е
безкрайно дълго
грапавите мисли,
докато станат
удобни
за преглъщане.
И пъзелът…
Парченцата от оня спомен,
душата му засипал
и подпечатал със мълчание,
реди и пренарежда…
Реди и пренарежда
в търсене на точната картина,
на изгубения ключ…
Ключът,
заключил белопръсти ветрове,
превръщащи
душата му в глухарче.

Предсливане

Не ще се уморя
да си повтарям заклинанието,
просто като щастие
и безсмислено,
като молитва за безсмъртие –
смъртта е просто
преходност на формите.
И за къде ли бързаме?! –
Вечността едва сега,
за нас отваря портите.

* * *

Чаша вино пред теб -
като бездна,
в която се спускаш.

Глътка слънце –
златисто и жарко -
споменът, който те дърпа.
Глътка сила –
спокойна и топла -
огънят, който не пита.
Глътка слабост –
първична и земна -
страст, която помита
и бездна и спомен, и огън…

Повдигни си очите,
преди да съм
до дъно изпита…

* * *

Четох те.
Аз - мълчалив воайор,
разлистващ душата ти.
И се задъхвах.
И тръпнех.
И се свивах
в най-тъмния ъгъл,
за да не сепна мига,
да не счупя
кристалната обич
и да се пръсне
на ситна мъглица
страстта ти…

А защо искаше
да те направя предател?!

Изповедта на една икона

Икона съм.
Икона съм във храм,
що влюбен майстор
преди време сътвори.
Зографинът изписа ме със плам
и даде ми единствените –
Нейните очи.

А после
времето ги скри –
майсторът, зографинът и Тя
потънаха в топлата му шепа.
Единствен храмът още си стои
и аз
с очите нейни още гледам.

Икона съм във храм.
Не знаеш как се чувствам.
Край мен пристъпват тихичко
от крак на крак,
припалват свещи,
молят се,
а после –
тръгват.
Тръгват си с олекнала душа –
изляли грях, тъга и болка.
Повярвали наивно в светостта
и в силата на прошката,
поставят точка.
Ах, да!
Понякога по празник ме изнасят
извън сумрачния
и хладен храм
с кадилници
и пения – накичена –
след мене крачат
по прашния мегдан.
Тогава очите оживяват –
ония, нейните очи.
Ех, майсторе,
къде е обичта ти, чистата?!
Зографино, с плам ги погледни!
Очите нейни търсят жадно –
от примирената си кротост
не мога да им дам.
Напротив,
те ме късат безпощадно,
разтърсват ме със жажда
и изгарящ плам.
И как кажи ми,
после да ви гледам кротко
в сумрачния, опушен храм,
с очите и зографино, когато
посял си в мене нейната душа?!

Икона съм.
Икона съм във храм.
Не знаеш как се чувствам –
светица, жадна за любов и страст
и грешница накичена със святост.

* * *

Мълчим
пред щедрото начало
и пълната душа…

Да.
По-добре да помълчим!
За помощта не се говори,
за да не я превърнем
в милостиня.

* * *

Да, мога. Мога при теб да остана.
И мога в страст да те вплета.
Със сляпа нежност да промия рана,
оная рана, която ти остави Тя.
Ала при болката ти няма да се свия -
така дълбоко едва ли ще ме пуснеш.
Като бръшлян край теб ще се извия –
илюзия за танц и сливане на чувства.
А после…
После – от корена ще се откъсна
във още непрогледналата утрин.
И дълго, дълго няма да възкръсвам.
За заместителите просто няма Утре.

* * *

Заравях очите си в кладенци.
Всред тръни пътеки чертах.
Усещам, че всички сме пленници
на онзи, първобитния страх.
И все се залъгваме с приказки,
от изтъркани фрази съшити
ние, святите грешници,
необяздили още мечтите,
непреборили всички съмнения,
непасващи за тесни калъпи,
но пазещи, след всяко крушение,
по въглен в изранените шепи.
И всеки залез е благородна лъжа,
че от утре нова се раждам.
А утрото?…
то е взривена звезда,
неопитомила своята жажда