На крачка


По насинените пътеки на едно убито време
мислите проскърцват като претоварена кола.
Вървя по тънка нишка, захвърлила юзда и стреме ?
еквилибристичен танц с догонваща стрела.

Баланс на чувствата. Часовникът един показва.
На крачка само съм, дори на стъпчица една
от зоната, в която болката ме смазва
или навилняла се, прецежда ме в сълза,

за да избистри в нея всичките ми днеска
притиснати във ъгъла от вчерашни тъги.
С пилигримска стръв целувах всяка грешка,
а после грешките извивах на дъги?

Влачих дълго издъхващото време.
Наивно вярвах, че може да се възкреси,
макар да чувах безпощадното свистене,
след всяка стъпка, на побеснелите стрели.

И ето ме ?
вървя по нишката захвърлила юзда и стреме.
Мишената съм аз, а мислите ми са стрели -
пронизват крехкия баланс във мене.
Още миг и ? взрив. Хаосът какво ли ще роди??

Залутано

Нещо търся.
Дали ще намеря?
По тиха улица
ме следва потеря.
Бяла съм
като клоните горе.
Мисля си?
Не! Със себе си споря.
Тръгвам си,
а всъщност се връщам.
Бягам,
а пак те прегръщам?

* * *

Израни очите си от взиране.
Помниш ли още какво очакваш?
Душата изрони от скитане -
сетивата все да засищаш.
Колко пъти пресява мислите?
Най-добрите и чисти заделя -
денем да ги месиш с лъчите,
нощем да ти бъдат постеля.
Преобърна светове и вселени.
Колко жарави разравя?!
Все трупаш и трупаш спомени -
кога си сама да те сгряват.
Не се ли пресити от сухи истини?
Като корав залък присядат.
Спри за миг своето скитане.
Не разбираш ли? - От себе си бягаш?

* * *

Когато болка препъва душата ти
и превръща я в плачещи струни,
когато изронваш бавно очите си
да гасиш преглътнати думи,
когато път се топи във нозете ти
и светове вият в диво безумие
не затваряй в черупка сърцето си.
Не потъвай в измамно бездумие.
Улови се за тънката, лепкава нишка,
оная същата, която в съня си плетеш,
оная същата, която в дните си късаш
с измамна страст за измамен летеж
Връв от хвърчило,като люлка те люшка
уж приспивно, а буди в тебе копнеж
не слънца и звезди да догонваш ?
те са в теб. - А с кръвта да четеш.

Скитниците

Всички пътища са изградени
от въздишките на скитници
дръзко сляли своите вселени
с дъха на вятъра и птиците.

Душа разстлали по пътеките -
на нея да полягат ветровете,
кога след флирт със бурите
пулс крият в чашката на цвете.

И всяка стъпчица като перо е
отронено след дружно ято,
с лазурна свобода омаяно
увиснало между земята и небето.

А в нощите самотните им песни
повличат с трепет тишината,
докосват с пръстите си нежни
мечтите ни заспали зад вратата?

Времето

Стоновете ти са някак тихи,
но прогърмява стаята от тях.
Стрелки като течащи стрехи
издават неизповядан грях.
Душата задъхано те гони
все в крак със теб да се реди?
Глупости!
Душата не живее по канони.
Времето капан е за следи.

В лабиринта

Нишката на Ариадна изтънява.
Неусетно чезне в сълзиста тишина.
Душата всички пътища познава
веднъж казкъсала капана на плътта.
Питам се
дали умее Минотавър да прощава
жигосан с чужди грехове в нощта?
А битката все тъй си продължава
до капка кръв или до първа светлина?

Разходка в парка

Красиво?
?и тъжно.
Тишина.
Дървеса без листа
одраскват небето?
?то плаче
посяло във всяка сълза
свойта душа
и парченце от лято,
което локвите влачат?
Стъпките щракат
сякаш стрелки
на огромен часовник
отмерващ тъгата.
Само за днес,
само за миг
искам да спра самотата!
Глътка въздух
и писък
раздрал тишината?
?а после ?
шепа време увиснало,
сякаш спряло за миг,
да попие
на небето душата?

Просто ей, така

Как живея ли?
Живея на инат, когато ме боли.
Когато дълго чакам дъждът
със живата вода да завали,
когато пътя губя
сред пепелищата
на сринати мечти,
когато не искам да се будя,
та дано сънят да продължи.
Как живея ли?
Живея и така ?
разпуснала по пътя си коса,
деня разрошила с усмивки
засенчващи небесната дъга,
забравила за път и равносметки,
попила само дързостта.
Живея в мигове изронени.
Живея в шепа.
Живея на ръба.
Живея,
не, за да целувам спомени.
Живея!
Просто ей, така.

* * *

Когато дните ни
накипрени са
с бутафорен блясък,
а в нощите
топим се
като ритуални свещи в пясък.
Когато сме запомнили
единствено:
?родени от пръстта??
а от перата си
редим решетки
вместо пеещи крила.
Когато залезът
е като сбъдната молитва,
а изгревът - изгубена следа?
Дали душата ни ще литва
дори накичена с крила??

* * *

С последния сребърник
си купи билета за никъде?
Сега си свободна.
Душата създаваше ядове.
Съня ти прокуждаше
и все те разпъваше
на разни недодялани кръстове,
нозете ти жулеше
и все те завираше
из диви бутраци
да търсиш някакви истини.
И точно когато
най-ти се плачеше,
и точно когато
най-бе студено
на раменете си мяташе
облак премена
и вятъра яхваше
повлякла и теб подир нея?
Сега си свободна.
Товар бе душата.
Защо ли тогава
се чувстваш саката??

Безтегловие

Времето ще ни прости ли някога
за всичките пътеки затревени
чакали, така и недочакали,
две стъпки
да ги претворят в вселени?
Ще ни прости ли някога
за всички думи
във юмруци удушени
викали, така и ненадвикали,
страха подгънал
нашите колене?
Ще ни прости ли някога
за всичките слънца строшени
кога на живи извори
избликвали са
болките ни спотаени?
Ще ни прости ли??
Ще си простим ли,
че само в тихите си безтегловия
се сливаме със тишината
и осъзнаваме, че всъщност
времето пристъпва
с пулса на душата?

По пътя за Итака


Идвам. Чакаш ли ме още?
Из лабиринти,
победи и крушения,
надеждата ме гледаше с очите ти
и теглеше ме все
към твоите селения.
Връщам се.
Някъде на дъното
на всичките безсънни нощи,
завивали
душите ни с въздишки,
на всички дни
безмилостно втъкавали
в косите сивите си нишки,
на ръба на Ада
и на стъпчица от Рая,
някъде между началото и края -
връщам се?
Връщам се
покрита с прах и слава.
А може би, покрита със забрава?
Връщам се?
Пред прага ти
душата си аз да поставя.

Разговор със Сизиф или?

Сизифе,
сине Еолов,
тесалийският въздух ли тъй те`й опил?
Кой смъртен,
кажи ми Сизифе,
на зевсова воля се би противил?
Сам изкова
с дързостта си проклятие.
Танатос сега безсилен виси.
Смъртта победи,
но всуе пируваш побратиме ?
безсмъртни остават само наш`те следи?

Вековете
отдавна изпиха греха ти.
Твойте богатства са прах и треви.
Но камъкът,
с който порасна духът ти
все тъй се търкаля и стряска спящи души.
Безсмислен,
обречен е казват, трудът ти,
щом върхът все тъй недостъпен стои.
Бесмислен,
обричащ е само страхът ни
за твойто величие да отворим очи.
И знаеш ли,
виждам те нощем.
Дали е на сън или в дръзки мечти ?
върхът си стои,
все тъй недокоснат,
но се повдига на пръсти, да те гледа в очи?

Моментно

Спомняш ли си
всичките ни ?Днеска!?
светът когато
шепнеше да потърпим,
ожулващите, но обични грешки,
с които все се учим да летим?
Спомняш ли си
шеметни гонитби,
времето задъхано
след нас крещи,
а ние - просто две усмивки,
сипещи по пътя си звезди?
Помниш ли
слънца строшени,
светове бездумни
и преглътнати сълзи,
миговете щедро разпилени,
сяти вчера, днес да ги косим?
Помниш ли?
Кога разцепихме
мечтите си на две,
за да превърнем всичко в спомен
един от многото по пътя ни напред??

* * *

Ако тишината
е с вкус на недозряла вишна
и често, често
ти нагарча във устата.
Ако в деня си
чувстваш се принадена, излишна
и искаш
да затрупаш с камъни вратата.
Ако душата
превърнала се е в хранилище -
и само прах
забърсваш от презрели спомени,
а тоя свят
все повече напомня на чистилище?
Не се предавай!
Дори и с сетива полуизронени,
макар залутана,
не пускай в храма отчаяние.
Събирай мигове
и нека вятърът в теб преде?
Миражна е
градината от древното предание?
за спрелия?
Горчива истина
прочетена в очите на дете.

Може

Можеше, трябваше, щеше?
Оправдателни нотки в гласа.
А нещо в нас
непрестанно крещеше:
Може!
Трябва!
Сега!
Изтъркаля се точното време.
Вече се храним с трохи.
А навярно
пред прага ми дреме
топла пита от нови мечти.
И е нужно
само ръка да протегна,
залък да счупя,
да се причестя
и прегърнала нови копнежи
с тръпни пръсти
да разлистя деня.
Сега!

Циганско лято

Денят усмихва се блажено
премижал
като рижав котарак,
сякаш мърка наситнено
от лято циганско омаян пак.
И някак си
във мен попива
спокойната му,
топла тишина.
Посипвам с пепел
въгленчето живо -
от стара рана тлееща следа
и тръгвам?
Уж случайно,
провесен небрежно у дома,
забравям шалът спомени -
днес нов ще си тъка?

Изгубените песни

Изгубените песни
нежно
ме приспиват,
в облачни постели
с небесна ласка
топло
ме завиват.
По сънени поляни
цяла
нощ се скитам.
По изтъняли улици,
в утрото бездомна,
у дома
все се прибирам.
И не зная
колко
нощи съм посяла
с тиха, сладка болка,
с плахата надежда
в утрото
да се събудя цяла.