| * * * Да разлистиш
Бяла магия…
сякаш в моите шепи… Хладно-морав и дързък. Лъч, а после тъгата в мъгла го облече… Вече даже не питам. Просто няма защо. Бавно мисли разплитам от вятърни пръсти… странно писмо… А мирише на пролет тая пуста мъгла чертае по мене…
Разтапя бавно делничните грижи. В къдели меки ни заплита тишина и вятър нежно голото ми рамо ближе… Пак погледни ме със очите на страстта. Не ме реди в хербария от чувства. Със жажда лепкава, уханна топлота звъни и като грозд узрял се пръсва… Миг е… Зад близкия баир прокрадна се нощта, натегнала от делничните грижи. Изпуснахме, изпуснахме мига… и суховей в душите ни хербария си ниже…
Думи ме галят. Топли шепи поднасят амброзия и аз, опиянена отпивам. Наливам сладост. Избистрям се и се разпуквам като грозд. Узряла, плътта ми разтваря устни, поглъща страстта и дълго, дълго я вая… превръща я в бисер…
с глухо мълчание. Тишината е котва за вятъра, който въздишките грабва и ги заплита на песни. Нажежена до бяло молитва плисва и ние като восъчни фигури капем. Изтичат очите ни. Бавно проглеждаме.
Тишината е млечния път,
* * * Хей, момиче,на къде си затичано? - Ръсиш по пътя си люляков цвят. Бързат мечтите, с жажда разпукани, с какавидена нежност и свян. Ще бъдеш и фея, ще бъдеш и вещица – пожари ще палиш, в пожар ще гориш. Ще бъдеш светица, ще бъдеш и грешница – на колене ще те молят, ореоли с замах ще трошиш. И ще надничат нахално в душата ти, ще я дращят завистливи очи. В самотни нощи ще си струна разплакана, с пендарени погледи,после съня ще трошиш. Като утро ще бъдеш, в полусън заобичано, като пъстрооката, злачна трева, приласкаваща вятъра, с дъха му се сливаща, през окото на птица да погледне света. Мое малко момиче, дръзко затичано, хоризонта орисвам да ти бъде врата!
И какво, че изтичат годините?!
Луната
* * * Казваш, бръчки по лицето?
на осиротели мигове затварям очи и единствено там, зад клепачите морето пак с гласа ти шепти. И улична котка пак целува ръцете ми преди да погълне хапката милост… Разбираш ли, не късчето риба е важно? Пак там зад очите е скрита нейната жажда. И навярно, когато блажено премижа в душното пладне, не залъкът риба, а топла ръка мисълта и ще грабне… За това ми говори морето… Нищо, че днес от вчера е толкоз далеко…
Отмина те.
в многословието на един изчерпан делник е все едно да стъкваш благослов от речника на градския перверзник. Защо все гоним думата да я заключим като жадни миди и все забравяме, че струната сама не може песен да роди?…
С вятъра-хрътка
В един единствен миг се спрях. –
от слънчеви пръсти през юни, една усмивка чаровна разлисти деня ми и се търкулна, задъхана, с песенен звън, между локви и голи дървета навън. Дръзко вятърът яхна в такт болеро, на облака свъсен забучи перо, от рисунката детска загребало цвят и дързост за усмивка в заспалия град. Покапа дъждецът с дъх на мечти, да докосне човечето, дето свито върви и свъсена лелка, и зъзнещ паваж, и часовника горе – на времето страж. Светна градчето с окъпан перчем. Тоя ден ще е чуден, от усмивка роден!
В тишината
надничам в дълбоката пазва на залеза. Тишината разпъва мига като тетива на лък и обстрелва луната с пулсираща жажда. Очите разнищвам и пътища тръгват от нищото, познали вкуса на Голгота. Всъщност, луната е златна подкова за лудия вятър препускащ нощем в душата ми и всяка утрин я мятам зад гръб, за да сея в зората надежди.
ти познаваш сънищата на водите, разпиляли пътя си по пясъчни следи, пръстите им щедри, разплитащи косите на притаени зад клепачите мечти. Ала смирението не пробужда тишината, унесена в утрешните спомени. И все така се вслушва в ехото вратата на стъпки глъхнещи, от себе си подгонени…
на грапави мисли да запълват пролуките. Свят, закръглен до идеалност почти. И все пак. И все пак… Гримирани добре ранени вяри, потъват в коловозите на делника. И пак пред сън ще си разкажеш приказка, в която ще лепиш начупената си луна. И пак едно парченце няма да ти стига. Едно парченце… Като отворена врата за жаждата.
* * * Пак тишина…Ароматните безумия, липови, заминаха на някъде със вятъра, увлечени от шепоти и тайни, подсладени. И звездите са гримирани пресилено. Гледат уморено като блудници на зазоряване, жадуващи да се завърнат при душите си. А честитите отдавна са заспали. Непонятна им е тежестта на тишината, простреляна от нечие мълчание. Блажени сънища… … от безвъпросия.
* * * Някой отново разплиска душата ми. На песъчинки разпилян е сънят. Хрущят грапави мисли в главата ми и поемам все така със стиха. Тишината се превръща в проклятие. Знаеш как е – бързо става, за миг – хвърлена дума дяла разпятие: “Да разпнем месията!” –крещи еретик. И покапва тежко мълчание, нямо ехо. Едничка болката дръзко пищи. Пак поемам далеко, далеко – самотни улици, рисувам следи… Не, не искам да бягам от себе си. От душата си кой би се скрил?! И обичам, не крия своите ереси – те са взор над страха душите ни свил. По туптящи, мълчаливи пътеки аз разравям своите истини. Неусетно помитам снежните преспи. пъртина прави само, който върви… Тишината е прастаро проклятие. Знаеш как е – бързо става, за миг. Звънва струна - вест за ново зачатие – въглен съм във вятърна шепичка свит… |
