В здрача на нощта, самотния,
приседнахме със болката ми стара.
Аз тихичко запалих си цигара,
а тя с душата ми се скара.
Защото днес Той ни целуна ръка.
Тогава болката в мен изпищя.
А душата се сви, задуши я,
да не чуе някой случайно вика.
И надянала стара усмивка,
понадигнала леко брада,
хванах първата, сляпата уличка,
ала с твърда стъпка по нея вървях.
И защото съм мъжко момиче,
и защото очите ми сухи са,
и съм вечно с усмивка закичена,
никой за теб, моя болко, дори не разбра.
А сега сме приседнали в здрача.
Душата ми тихичко плаче.
Аз пуша цигара, а болката...
Болката в мене заспа.

* * *

Понякога душата ми тежи
и всеки стих попива болка.
Тогава, в очите бездната лежи
и почвам своята душевна обиколка.

С въздишка лекичка навивам
на спомените нишчицата тънка.
До блясък мечтите излъсквам
да светят до последната си брънка.

Отварям скрина с летните усмивки
и дълбоко заравям ръцете,
за да попия с всичките си гънки
аромата им на разцъфтяло цвете.

После,
припряно избърсвам сълзите.
Бърз поглед, дъх дълбоко поет.
В шепи свивам мечтите
и хуквам отново напред.

Тъгата

Денем тъгата в мене заспива
сгушена в шепите на тиха зора.
И само в очите издайно избива
нежната влага на бистра роса.

Нощем в лунна дъга се извива
и рисува фийорди от чужди слова
уж, не за мене изречени, ала
търкулнати някак в мойта душа.

После, тъгата се пръска със звън
само поглед един е потребен.
И не искам да бягам във сън.
Искам денят ми, като сън да е цветен.

Искам в нощта си да паля звезди,
златна ябълка да бъде луната
и когато откъснеш я ти
от звезден прах да се ражда зората...

Мечта

Препънах се във думи неизречени.
Препънах се в преглътнат вик.
Мечтите ми по зимному навлечени
потъват в делника ми тих.

И някак си душата ми настръхва
като врабче, потропващо в снега.
Гласът ми в тъмното заглъхва
безсилен да строши леда

на наслоените безгрешия,
на гордата и хладна самота.
Светът накичен в белодрешия
нехае за врабчето във снега.

А някъде в клоните на ей, това дърво,
засукана под снежните парцали,
застинала в ефирно съвършенство
една мечта сънува свойте идеали?

Без НАДЕЖДА

А тя, надеждата, умирала последна.
И нито бой, нито безпътица я спират.
По пътя си ще срещнем много-
добро и зло
лъжа и истина,
любов, омраза,
изгубено, намерено,
откраднато и подарено...
Но ако душата си затвориме,
ако зазидаме се в крепост
от страх, че може да боли,
от страх, че може да сгрешим,
от страх, че може да дадем,
а в замяна нищичко да не получим,
тогава морето ще е локва кална,
светът - озъбен дракон,
а чувствата ще са умрели птици
в колекцията на изперкал зоолог
и ний, с души като карфици
от нийде нищичко,
за нищо зов,
ще си догаряме безмълвно
като вощеници...
Това не е душа,
а роб, заложник на страха.

А тя, надеждата, умирала последна...

* * *

Ако се окажа
по-земна от живота
ти би ли ми повярвал,
че съм искрена?
Ако се окажа
по-силна и от вярата
ти би ли ме обичал пак?
Ако се окажа
по-истинска и от смъртта
ти би ли ме разбрал тогава
и би ли оценил сълзата ми,
ако с нея само те даря??

* * *

Когато в знойното ми пладне
полъхне свеж ветрец
аз сякаш чувствам
тръпките на януарска младост,
усещам дъх на боров свян
и мисълта ми боса, омагьосана
хуква през глава на там?

Затуй, не зная
колко чифта чехли съм износила
по друмищата прашни
на моята съдба,
не зная колко
хляба сухи съм изгризала
от скромната трапеза
на философската ми самота.
Не съм броила сълзите
ни раните по моята снага,
но боровия мирис съм запомнила
и първата целувка с януарски свян.

За толкова години не обяздих
и не стегнах в шпори мисълта си,
не я опитомих и укротих.
Уви, подвластен ми е само споменът?

Божичко, дали се уморих?!?

* * *

Душата ми е като стара книга
с недописан край.
Трудно страниците се разлистват
и езикът е непопулярен, май?
А някъде във прахоляка са застинали
лятната усмивка, очите ми добри
почудо съхранили през годините
изтънчената нежност на дете.
И дланите ми гонещи простора
да стигнат моята звезда.
Чакали, така и не дочакали
на звездно сливане мига.
О, да.
Душата ми е стара книга.
Но?с недописан край?

* * *

Спирам за кратка почивка
просто дъх да си взема.
Поразтърсвам грива коса
и се втурвам след нова поема.

Не тъгувам по вчера.
Не се страхувам от утре.
Искам днес да намеря
мойта пътечка залутана.

В душата ми пърхат
рой пеперуди нашарени.
Дирят своето слънце
без страх от изгаряне.

Среднощно

Тя, тъгата,
в лунна мрежа ни оплита
и по нея
паяченце босо скита.
С краченца
нежно струните опъва,
а душата
уморено крак подгъва
и заслушана
във тез вълшебни трели,
тихичко преприда
на спомените пъстрите къдели.
Додето
струните роса не ороси
във бисерни
огърлия не ги тя подреди.
И всяко бисерче
от слънчев лъч целунато,
късметче е
в душата ми търкулнато,
а всяка стъпка
е мечтаната пътека,
кято води
от тъгата надалеко.

ПОНЯКОГА

Искам да строша
това проклето огледало!
Да го разбия
На хиляди парченца.
На илюзорен прах
да го премеля,
със сълзите си
да го поръся,
с тях болката си
в него да излея.

А после
дълго, дълго да го меся.
И да вая
кристалните илюзии
на моята душа,
чрез дланите си
нежност, топлина
да му прелея.

А после,
после в пещтта
на нова страст
да го пека?
Но всъщност,
от болка и илюзии
какво ли ще излезе??
Творение на Рая или Ада?
Понякога осъмвам и в зори?
усмивката на слънцето
ми е награда.

Вълшебството се крие
в човешката душа.
Оглеждам се в очите ти?
Боя ли се от това,
което в тях ще прочета?
А нима, животът
не е дива страст
по пълнолуние?!
Какво сме ние?
Просто струни на китара.
Докоснат ли ни
пръстите на виртуоз,
творим вълшебство?
Понякога
събирам земните сълзи
мечти за щастие,
отронени в момент на слабост.

Душата ми понякога гори -
свещена жертва,
на свещена клада.
Усмихвам се когато ме боли,
защото знам -
понякога и щастието страда.