От очите ми
звезди в тоя миг се сипят.
Предизвика
с думите си звездопад?
Нека винаги
така да си обичана
и светът във теб
да бъде вечно млад!

Благодаря на Бог, съдба
и всички земни сили,
че пътеките ни
във една са Те увили,
че те има всеки миг до мен
за усмивка, за сълза,
за вопъл спотаен,
за надеждата,
за вярата ти в мен!

С теб сме палили звездите.
С теб сме будили слънца.
Навярно,
орисница ориса ни душите
по трънени пътеки
пак двете
да търчим сега.

И на пук на всичките поверия
и поличби, и неверия,
ти си моето зрънце надежда,
ти си кръста, който
рамото си свежда
и душата ми
с криле подрежда.

ОСЪЗНАВАНЕ

Колко пъти от тебе съм бягала ?!
И колко пъти пред теб съм заставала
скришом да лижа своите рани?
И само пред теб съм признавала
колко съм слаба,
и колко боли ме,
колко съм страдала
от хорско неверие,
от моята вяра
до глупост наивна,
че всичките хора
като мене добри са,
и колко съм плакала
с напразна надежда,
че сълзите ми
на жива вода се превръщат,
и всичко лекуват,
и всичко оправят?

А после ,сълзите изплакала,
за своята болка забравила,
пак вятъра погвам да гоня.
И вярвам отново на хората-
една усмивка в отплата ми стига.

И нека ме мислят
за наивна мечтателка.
И нека през рамо
да ми се присмиват.
Аз зная,че хапят,
защото завиждат ми.
Аз зная,че хапят,
защото сами са.
Защото не знаят какво е
да имаш приятел.
Защото не знаят какво е
звезда да погребваш.
Не знаят какво е
сред купчина сляпо неверие
да имаш прашинка надежда.

* * *

Аз искам
бяла лястовица да ти подаря,
за да си вечно хубава и млада.
В ръцете ти да сипя светлина
И щастието,
по което непрестанно бягаш.
Аз искам
да съм най-добрата дъщеря!?
Ех, мамо!?
Как да си простя?!
Залисана в грижите си само,
задъхана по своя земен път,
пропуснах неусетно
празника ти, мамо?
И само една сълза преглътната
ти подарих?

ВЪЗДИШКА

Душата ми
в отвъдното се скита
да търси бащина ласка,
дума прощална,
пропуснати някак
в потока живот.
Напразно!..
Остана ми само
сълзата преглътната,
стаена дълбоко
в сърцето ми,
ледът от безгрешия
там да топи?

* * *

С въздишката надеждата изтича
като през шепите вода....
Остават само споменът и болката
по някаква несбъдната мечта.
Остават само скрити в мене
частица нежност,искрица топлина,
скътани за идни поколения-
зрънце любов и порив от мечта....

ОЦЕЛЯВАНЕ

Сълзите,може би ,са живата вода.
Поплачеш си и ти олекне.
И както през дъждовна капка
светлината в спектър се разлага,
в най-тежката минута
на клепача спре сълзата,
на весели парченца
надроби света
и не разбираш как
душата ти олеква,
а от гърдите се откъсва
един подтискан вик
и цялата земя разбира,
че сме приключили със болката.....
поне за миг....

Прозаично събуждане

В студената киша
на престарялата зима,
в една времево-пространствена ниша,
бездомник и куче
се бяха поспрели.
Погледът ми,
нехайно зареян,
случайно през тях се промуши.
И продължи по пътя си
от вятър отвеян,
но нещо в душата ми
тихомълком се сгуши.
Видях ги и чух ги.
Не. Аз ги почувствах.
Сред лавина от страсти изкуствени,
те в своите погледи
нещо истинско топло,
дълбоко почувствано
бяха преплели.
И стана ми тъжно.
И стана ми кайно,
че тази вселена
подминавам нехайно.
Защото не бяха
с блясък накичени.
Защото не бяха
поетично измислени.
В света с ежедневна
романтичност напудрен,
днес техните погледи
нещо прокудено
в мене събудиха?

ОПТИМИЗЪМ

Една вселена онемя пред нея.
А тя запя.
Небето ослепя
и птиците прокудени отлитнаха.
А тя остана.
Тук,
сама,
върху разкъсващата се
от изневери вяра,
прегърнала порутеното си сърце,
тя чака изгрева?!

Аромат на спомен

Днес цвете ти, ми подари?

?Сетих се за бабините рози,
за буйните трендафили на двора
как в топлите ми детски нощи
отключваха в душата ми простора.
И баба пак ме къпе със вода дъждовна
от слънчеви лъчи подгряна,
за да съм слънчево чаровна
и като дъжда желана.
А после, сядаме на прага.
Напеви тихи баба ми шепти.
В косите ми заплита тя безкрая,
а с песните си, свят за мен реди.
И розите заслушани в шептежа
дланите на вятъра целуват,
за да носи надалеч копнежа
и аромата, в който спомените плуват?

* * *

Животът ни е
като странно цвете,
поникнало
от семенце едно.
Довлечено
незнайно от къде,
в шепите
на вятър среброок,
с наивна дързост,
коренчета пуснало
от земната гърда
да пие сок.
А тя, земята,
тихо го приела.
Събудило то
в нея нежността.
От лунни бури
люлка му уплела.
Дарила му
на вятъра страстта.
В душата му
с любов втъкала,
тиха сянка
от замислена луна,
дързостта на
слънчев лъч му дала
и силата
на морската вода.
Накрая
в нозете му търкулнала
въгленче
от своите недра
да го гори
в миг на отстъпление
и да го топли
в миг на самота.

Затуй
в безсънните ми нощи
шепти ми
с нежност бялата луна
а дните ми
от утрото си още
към слънцето
протягат все ръка.
Затуй
не падам на колене-
гори ме
въгленът и днес,
в стъпките
на мъничкото семе,
търкулнат
от далечния творец?

За истината

Очи, сърце, душа
в едно са слети.
В мене истини крещят.
Ала душата ми,
душа на птица е,
с полъха на вятъра трепти.
За нея бисери са песъчинките,
а сълзите са живата вода.

А истината гола где се крие ?
Дали в целувката
на капката и сталактита,
или в прегръдката
на слънцето с вълните,
дали в самотен вой,
смразяващ тръпнещо луната,
или във зърното,
покълващо в земята...

Истината?
Истината е под камък скрита,
защото в живота
злото и доброто
постоянно се преплитат...

А може да е като слънчев лъч
в очите на дете-
неуловима, бистра и наивна
и само с детски поглед
да може да се стигне....
Може да е тежка като камък,
може да горчи,
може просто да е премълчана
болката, за да спести...
Може да е гонена и непризната,
палена на клада, разпната на кръста,
но всепобеждаваща и вечно млада,
щом с душата си я търсим...

За миг я доближим
И ето ти съмнение.
С трепетно вълнение
озъртаме се пак.
За оптимиста
към истината порта е съмнението,
за песимиста-
то е просто крах.
И трупам, трупам
истини под камък?

След всеки полет
следва приземяване.
С вятъра съм птица,
на земното съм роб.
На кръст света разпъвам -
разпъва ме и той.

А истината, истината
просто спи под камък...
Дали не чака точно нас?...

Да чака нас....Защо пък, не ?
Нали за всеки истина си има?
На прага ми сама едва ли ще се спре,
дори по пътя си
стотици камъни да съм подритнала.

И крия, крия
истини под камък,
със сълзи ги поливам,
топля ги с очи,
с наивна вяра ги подхранвам,
а нещо в мене шепне:
?порасни?...