ВСЕ КЪМ СЕБЕ СИ ТИЧАМ

Признание
На баба ми

Събрала в шепи дребните си спомени
защо за теб се сещам точно днес?
Мислите - листа от вятъра подгонени,
в лудешки бяг препъват се към теб.
Пак съм хлапе прашасало и босо
вятъра приспиващо в злачната трева,
а слънцето ми стрелка косо, косо
зеленооки погледи вместо слова.
Години ми отне докато проумея,
че то говори само в песента
и в приказките, дето и до днес лелея,
ала изречени от твоята уста.
Душата ми с магия ти захрани,
в очите ми посипа светлина
и все лекувам свойте рани
с докосване до твойта топлина.
Затова се сещам днес за тебе,
магьоснице с дъхава душа
посяла в мен свят звездно-хлебен,
родила ме повторно с песента?

08.03.2002г.

Облачни тайни

Търкулнала надеждата
като златиста пита
след нея искам да се втурна.
Презряла пътя и пътеката,
в детсвото си прашно да се върна,
в тревата мека да се гмурна
с очи небето да целувам.
А днес небето някак си е друго.
Изчезнало е онова неземно чудо -
облаци говорещи със мене.
Колко тайни знаеха тогава?
Времето на никой
и нищо не прощава.
Сигурно душата ми е друга?
Сигурно очите ми са други,
щом днес детето ми открива
в облаците скрити коне и пеперуди.
И хванало ме за ръката
дръзко крачи по земята
с тайните от мойто детство
разлиства си душата.
Навярно
това е моето наследство ?
небесно-облачните тайни
и мечтата?

Дъжд

Летен дъжд, обичате ли?
За мене той е като живата вода.
Е, да. Навънка сняг вали -
мислите танцуват с небесната сълза.
Но не с ония безлични дъждове
обливащи напечените тротоари
на прашните и скучни градове,
потропващи по шарени чадъри,
а с моят селски, детски дъжд
приятелят на всичките хлапета,
прегръщащ и целуващ, милващ
прашасали, ожулени крачета.
Гъдилкащ и галещ наведнъж,
пощурващ някак си сърцето,
подръпващ те да хукнеш отведнъж
или да спреш, да нацелува ти лицето?
Измъкващ тихо бабите на прага
да пият спомени с поглед замечтан,
загледани отвъд с усмивка блага
във оня свят, в душите им скатан?
Усетихте ли колко топло стана?
Как зимата стопи се изведнъж?
Магията дъждовна ме прихвана.
Ех, ти, мой детски, летен дъжд!?

Песен

Вечерта уморено притихна
в разлюляното звездно море.
Земята на сън се усмихна,
в просъница въздишка пое
на някой скитник, залутал
душата си в мекия мрак,
с мисли разголени хукнал
да догонва небесния праг.
Прегърнал мечтите си топли,
засукал се в шал-самота,
улавя космичните вопли,
събуждащи пак песента
с вкус на магия далечна
и ритъм на нежно сърце,
разпалваща жаждата вечна
да зарови в звездите лице?
А земята насън се усмихва
от звездно море залюляна.
Песента на самотника литва
да търси вселена желана?

Посоки

Мечтите ? облаци влюбени,
Луни и слънца целуват,
прегръщат ветрове събудени
и звезди за тях танцуват.
Застинала в съня въздишка
в реалност оживява.
Тук прошката виси излишна ?
кога си съгрешила се прощава.
А посоките
Вечно търсят своите пътища.
Стъпка посята - пътека сънува.
Ние омагьосани от своите сънища
душите в реалност препъваме...

Среднощтни мисли

Съня си подарих на времето,
душата - на приятели.
За мен остана само бремето
на всички незаспиващи мечтатели
препъващи се в хиляди въпроси
с уж установени отговори,
по трънени пътеки боси
поели да рушат вековни сговори.
И всеки отговор е първа стъпка
към някой нов въпрос.
Съмнението
лепва кръпка, подир кръпка
и води ме към бързей, не към мост.
Натрапените истини ме спъват.
Тежи на рамото ми кръст,
на който нощем вярата разпъвам,
а денем с него меря своя ръст.
И мъничко, по мъничко порасвам.
На пръсти се повдигам и аха?
Кого ли ще залъгвам?!
Порасва само мойта самота.

Все към себе си тичам

В направлявани сънища
все към себе си тичам.
Сред хиляди пътища
на пътека се вричам.
Търся своите истини
в бездни залутана
на закони измислени ?
кукувица тъй ме е кукнала.
Колко пътища трънени
с цветове ще обличам?
Колко нощи безсънни
по звездите ще сричам?
Колко порива спънати
ще почукват в душата?
Колко въглена скътани
ще прегарят ръката?
Колко люлки ще връзвам
на луната умислена
в тях мечти да залюлвам
и надежда най-искрена??
Колко??
В направлявани сънища
все към себе си тичам.
Сред хиляди пътища
аз, на пътека се вричам.

Не се научих

Не се научих да мразя,
дори когато на кръст ме разпъват
и замяргат ме с камъни -
от чужди пътища грабнати.
Не се научих да лазя,
дори когато със ярост ме спъват
и накъде да гледам
"грижовно" показват ми.
Не се научих сляпо да вярвам,
дори когато всеобща е вярата,
а все ме гонят въпросите
и буренясали пътища все ми разстилат.
Но знам да обичам,
дори на инат заобичала,
не свивам шепи в юмруци,
а разтварям длани разливащи.
Но знам да политам,
макар и само на сън,
макар и само с душа
и с мисли, с ветровете флиртуващи.
И вярвам.
В себе си. В своите истини,
през безсънни нощи изстрадани
и камък, по камък мойта пътека изграждащи.

На ръба

Приседнах на ръба на времето,
душата си във шепи свила -
ожулена, прегърнала дилемата:
?Кога, в какво съм съгрешила??
Оглеждах се в очите на приятели
и вярвах, че съм се открила.
Шептяха тайнствено гадатели
съдбата що е отредила.
И аз наивница, мечтателка
душата си разстлала
повярвах ? съзерцателка ?
че всичко съм разбрала,
че в пътя си една не крача
затуй не ми тежи самара,
не съм сама когато плача
преглъщайки шамара,
че имам истински приятели
прегрнали ме със доверие.
Да бях се вглеждала в ласкатели ?
по-не боли от тяхното неверие!?

Моментна слабост

Вечерта ме загърна с шал от звезди ?
спомени за планети далечни.
Душата на перона самотна стои.
Влакът пое по релсите вечни.
При мен остана малко тъга,
прегръдка в безкрая увиснала,
стара усмивка с вкус на дъга,
една празнота гърлото стиснала.
Зная, зная, пак ще се срещаме
по изстинали гари и шумни перони,
да прошепнем набързо, задъхани
истини стари, подчинени на нови закони.
Ще сме същите уж,
а пък толкоз различни?

Стъпки

С нечие мълчаливо съгласие
звезда наранена помръква.
Виновно луната бледнее,
пътеката бавно замлъква.
Моите мисли съвсем обосяли,
от вятър-съмнения гонени,
разгарят в душата пожари
и капят от очите ми спомени?
Голи надежди прегърнала
тихи стъпки вяра посявам,
към едно опрощение, тръгнала
не с думи, с душа да прощавам?

Прераждане

Разплакана пролет до мене приседна
навярно усетила, някак, сродна душа.
В очите ми дръзко, косо погледна
и каза ми всичко, макар без слова.
Неусетно, нейните нежни капчуци
запулсираха, сляха се с мойта снага,
почувствала космичните звуци,
целунах за сбогом свойта тъга.
Прегърнах деня си изтръпнал
от безкрайните, нощтните бдения
слях се с вятъра, на гръб помъкнал
дръзки мечти и смели копнения
и омагьосана от пролетна сила,
в магия се превърнах и аз,
болката в копнежи преродила,
усмихнах делника, за да усмихна вас?

Защо?!

Ще се закича със усмивка стара!?
Божичко, как трудно е , нали?!
Да се усмихваш, а във теб пожарът
душата да жигосва. Да боли?

А утрото дойде красиво
с усмивка и целувка в заранта
и някак прозвуча фалшиво
жестокостта, сред тая белота.

И пак те мятат хиляди въпроси.
Кога и във какво ти съгреши?
Кого със стъпките си боси,
настъпа и така го разлюти?

С какво романтиката ти наивна
подразни нечий светоглед?!
А вчера с нежност свят усмихна?
То беше вчера. Стискай зъби днес!

Пак луната?

Луната, ревнива самотница,
с тих укор ме гледа сега,
сякаш пита своята скитница:
- Защо замълча в скрита тъга?

Защо позволи да надничат
нечисти очи в тишината ти,
с думи фалшиви да кичат
и да сквернят самотата ти?

Търсиш прошката в себе си,
искаш от душа да простиш,
не с думи ритуално изречени,
гримирани с блясък фалшив.

Кажи ми, наивна мечтателке,
опрощение как ще дариш?!
Теб те замерят с предателства,
ти, им отвръщай със стих?

Пак оцелях

Нощта ми разплакана
бавно попи в тишината.
Пак оцелях неочаквано.
Спаси ме зората.
Първият лъч ми отчупи
с него ме нежно погали,
тъгата с длани похлупи,
разлюля камбани заспали.
Търкулна в душата ми
нежно бисерче - жива вода,
с пръсти разреса косите ми,
усмихна ме с цветна дъга.
Тъгата се стече по клепките,
а в душата остана онова
малко бисерче светкащо,
дар от влюбчива зора?

Виж

Виж, денят ти порти разтваря ?
среща те в усмихнат копнеж.
Чуй в сърцето ти кой проговаря
и последвай уверено тоя летеж.
Дай на вятъра свойте сълзи`.
Нека той със тях да танцува.
Голи истини тоя танц ще роди
с болка, но навярно си струва.
Тя за теб, светове ще реди,
ще буди приспаните пориви.
Обичта, прегради топи
възкресява от пепел жарави
Плачът избистря наш`те очи.
Преражда душите ни литващи
и дочуваме молитви-лъчи
на стъпки вселените сливащи?

Завръщам се

Завръщам се
след дълго лутане
в среднощтни,
тихи лабиринти,
посяла в стъпките
което е за губене,
а в шепи свила
надеждите, мечтите,
гръб обърнала
на вчерашната болка,
в душа скатала
прошка непоискана,
за да не спъват
днешната усмивка
и порива ми
нови истини да срещтна?

Дух в саксийка

Терасата е моят двор,
а нежният градински дух
съм хванала
в пръстена саксийка.
Не е това
представата ми за простор
и не е моят тоя въздух.
Заплела съм се
като омагьосана пчела
затворена
в тиквена фунийка
от палавите пръсти на деца
надничащи във всеки цвят
да търсят спящи феи,
усмихващи се малко на инат
на гневното жужене
на своя пленник.
Садих цветя ?
бог ми е свидетел ?
с много обич.
Ала не се разтвори
моята душа,
не съм създадена
за пръстена саксийка.
И като пчелата, бедната
бръмча ядосано
додето премалея,
а после
излизам на терасата
градинският си дух
да преполея?

Оцеляване

Уморен от тичане денят заспива
загърнал се във меки спомени.
Луната ? вселенска самодива
довлича мислите прогонени
и сливат се отново пътища,
изгубени посоки, измерения.
Ставам пак оная скитница
приспивана старателно от мене.
Препускам по пътеки затревени
подгонила мечта отколешна,
загребала във шепи две вселени,
уж две, а с пулс един говорещи.
Стъпките топят пространствата,
стряскат с шепот самотата
отварям длани, разливам чувствата,
пулсиращо отвръща ми земята
и оросява с земни сълзи тръпките,
попили дъх на мъдро дълговечие.
Аз - прашинка, брънчица от брънките,
Оцелявам, сливам се с зората ? миг?
безконечие?