Спокойна съм и тиха като вир.
Не смей обаче,
дръзко да нагазиш в мене.
Душата ми не ще те срещтне с пир.
Най-много самотата да простене.
Лек бриз ако си ти,
снагата ми ще галиш замечтано
и с тръпки хиляди вълни
ще ти отвръщам непрестанно.
Вземи от слънцето лъчи
със тях да ме целуваш
и с трепет ще откриеш ти,
че в слънчеви потоци плуваш.
А падне ли нощта,
не се плаши от тъмнината.
Виж, грешната луна
савана си над мене мята
и ме накичва със звезди,
цветя от лунната градина.
Ела, във мен се потопи
в безвремието на света застинал.
Не се опитвай само да ме покориш,
до дъно да ме разгадаеш.
Спокойна съм и тиха като вир,
но път във мен не искай да чертаеш,
Защото душата ми е бездна необхватна
изгубила посоки и слънца?

* * *

Можеш цялата да ме обсебиш,
очите ми, ръцете ми, нозете ми.
Дори усмивката ми можеш да затулиш
Ала душата ми
и с триста ключа да заключиш,
не ще я покориш.
Защото аз не съм саксийно цвете,
ни пеперуда във хербарий.
В мене дишат ветровете,
дъхът на старите рибари
в безлунна нощ
целуващи с очи небето
и с груба нежност
покоряващи морето.
Око на бурята съм аз
разбиващо и пристан и надежда.
И падаща звезда съм аз,
в която
вярата ти наранена се оглежда.
Кой мислиш е лъчът
с целувка будещ дните ти
и пеперуденият прах
поръсващ с пъстрота мечтите ти ?!?

Можеш цялата да ме обсебиш ?
очите ми, ръцете ми, нозете ми.
Дори усмивката ми
можеш Ти да будиш.
Ала не искай
душата ми да покориш,
че можем всичко да изгубим?

Хвърчило

Затревиха моята вселена
от страх, че цвете
може да разцъфне
и с дъх на свежест
да събуди в мене
една усмивка
с чар на есен късна.
А слънцето
спокойно ме попита
къде съм скрила
лятната усмивка,
защо съм вързала мечтата
и истинска ли е
душа във клетка.
То, слънцето,
не знае, че душата
отдавна рее се
далеч от мене.
Затова усмивката ми бяга.
Затова е бездна моята вселена?
Е, да.
Покорна съм и търпелива.
Но докога?!?
Душата ми е още жива,
макар да свързва ме със нея
само нишка тънка?

Разплакани стъпки

Самотни стъпки
топят тишината.
Безумни тръпки
рушат покоя в душата.
Грешна луна ?
самотница свята
с оцъклено жълто око
към мене единствено
погледи мята.
Мълчим.
А порой от слова
ме засипват.
Не чакат.
Сега, сега!
Сега си сама
и разплакана в мрака.
Сега си признай!
Колко още ще чакаш?!
Колко още
картонени кули
ще вдигаш,
за да криеш
душата си плахо?
Колко още
ще бягаш в тъмата?
Колко болки
на склад ще събираш?
Колко рани
със сълзи ще поливаш
и с наивна надежда
без сън ще заспиваш?
Докога ще мълчиш
и ще молиш душата
още мъничко,
съвсем мъничко
тя да почака?!
Да дочака какво?! ?
Пълна тъма
или възкресение в мрака??
Не, не!?
Не поглеждай
с надежда луната.
Не от нея душата ти
отговор чака?

?Разплакани стъпки
бягат самотни във мрака.
Зъзнеща, гола душа
с нежност целува луната?

Писък

Душата ми
молитви не умее да подрежда.
Срещу луната искам да вия.
Погребала всяка надежда,
в шепите на мрака да се скрия.
Живота
ме оплете в свойта кукувича прежда,
в илюзорна люлка ме люля,
чужди пътеки пред нозете ми подрежда,
в очите ми чужди звезди разпиля.
Сълзите
бях скрила дълбоко, най-дълбоко.
С дежурна усмивка посрещах света.
За чужди мечти отварях вратата широко,
с чужди трепети дълго живях.
Разплаках се.
Случи се някак ей, така изведнъж
и нещо във мен счупи се,
очите ми като пролетен дъжд
умиха сълзите.Събудих се.
Коя съм
в тоя лабиринт от чужди мечти?
Поисках да прережа въжето на люлката
приспиваща душата в моите гърди.
Стреснах се. Къде съм? Къде е света?
Трясък.
Луната се разби на хиляди парчета.
От гърдите се откъсна подтиснат вик.
И цялата земя разбра,
че сме приключили със болката ?
?поне за миг.

Вяра

Колко пъти умирах?
Колко пъти се раждах?
Колко пъти раздирах
на душата си ризата тънка?
Колко пъти политах?
Колко пъти пропадах?
Колко пъти заравях
на надеждата въглена в моята сянка?
Колко пъти се спирах?
Колко пъти побягвах?
Колко пъти се спъвах
в чужди истини жалки?
Колко пъти се лутах?
Колко пъти се губих?
Колко пъти сама се намирах
разпиляна на смисъли звънки?
Колко стъпки посях?
Колко пътеки пожънах?
Колко стиха излях
в очакване пак да се съмне?
Колко?!?
С наивната, детската вяра
продължавам слънца да рисувам ?
заклинания правя за дъжд?

* * *
Жарава от думи преглътнати
изпепелява душата.
Онемяла пътека в нозете ми
моите стъпки още очаква.
Целувам единствено залеза.
Топли ме само луната.
В чужда постеля си лягам
и на сън посрещам зората.
Не умея молитви да сричам.
Не вярвам в натрапени истини.
Вечно срещу вятъра тичам.
Господи, как се заплетох
в надежди измислени?!

Начупена луна

Уморих се
да се връщам все назад.
От спомените
стъпки да чертая,
мостове
от един отминал свят
към бъдещето да градя.

Кръстопът.
В душата ? хаос.
В очите ? шепа бисери.
В дланите ми ? въглен,
парченце от начупена луна.
Това остана.
Ще стигне ли?
В нозете се търкулна
падаща звезда ?
семе за мечта?

* * *

Душата си начупих
и раздадох ? парче по парче.
Вместо прегръдка за сбогом
всеки късче от менe си взе
и пришпорил свойта пътека
подир мечти и копнежи пое.
А мойта пътека?
Полека,
полека
побеля от надежди измислени.
Но почти заглушена от бурени
тихо диша и още очаква ме
да събуя обувките лачени,
да сваля отеснелите дрехи,
да изгладя мечтите си смачкани
и да пристъпя?
Накъде ли??
Напред!

* * *

Ти спиш спокойно.
В съня ти
и крило от пеперуда не потрепва.
А аз дълбая пак с очи луната.
Душата ми
едва, едва нашепва
спомени от паднали звезди?
По пръстите ми ?
прашинки прах от бягащото време,
посяват стъпки към мечти.
Душата ми
е без юзда и стреме ?
Сблъсък. От сблъсъка боли?

* * *

С ромона на бягащи секунди
една въздишка тихо се търкулна.
Времето заспало се разбуди
и лъч от слънцето си чупна.
Усмивка начерта от него
с топла нежност на сънено дете,
въздишката преля, пое го
и сълзите попи по нечие лице.
А времето приседна,
поспря да се порадва на мига.
Сълза като хвърчило литна
Целуна слънцето и начерта дъга.
Утрото под нея се търкулна,
уми се цялото в роса,
в синя тишина се гмурна
на времето в нозете се поспря.
С въздишка времето се вдигна.
Утрото изправи на крака.
Магията е миг, отлитна.
Забърза времето,
нов ден повело за ръка?

Звездна

Когато видиш,
казват, падаща звезда,
нещо хубаво веднага
трябва да си пожелаеш.
Сбъдвала желанието тя
стига дръзко да мечтаеш.
Днес хванах падаща звезда.
С очи я улових,
нежно с поглед я погалих
и без да се замисля нито миг
на теб я подарих.
Душата ми във унес ти нарече
за всеки неин лъч
пътека към мечта далечна.
Искрите и до една
да бъдат стъпки
към надежда безконечна.
Звездата бързо догоря
в мрака на нощта изчезна.
Останах в тъмното сама
и сетих се за моята надежда ?
одрипавяла и изпосталяла?
Поне искра за мен
да бях запазила
от фойерверка звезден?
Поне искра?
Че за какво ми е на мен
искрата звездна?!
Макар и бездна,
душата ми е звездна
с магия вечна надарена
щом подарих ти аз
надеждата на цялата вселена.